— Не ти се сърдя, Фийби Нищо подобно. Лека нощ.
Зашеметяващите финални думи на Рам й късаха сърцето. Нищо не можеше да запълни пукнатината помежду им сега. Тя беше затворила вратата пред щастието с Рам така твърдо, както той беше затворил вратата на кабинета. Тя стана с натежало сърце и излезе от стаята. Сега наистина беше сама, само на себе си можеше да разчита. По някакъв начин трябваше да избяга от наблюдението на Рам, за да успее да си върне амулета и да освободи баща си.
Рам всъщност нямаше къде да ходи. Просто не искаше да остава насаме с Фийби точно сега. Упорството й го порази. Каза, че го обича. Ами! Лъжите й този път нямаше да успеят. Само защото се любеше като ангел, това не означаваше, че ще я остави да стъпче сърцето му. Защо, по дяволите, се беше върнала в живота му?
Стигна до преддверието и повика Портър. Икономът се появи след малко, разрошен, но все пак достатъчно представителен.
— Викате ли ме, милорд?
— Приготви ми друга спалня.
— Друга спалня ли, милорд?
— Не ме ли чуваш, Портър? — Разбирайки, че постъпва ненужно грубо, той добави: — Прости ми, Портър. Не бива да си изкарвам ядовете на тебе. Просто се погрижи да ми се приготви стая, моля те.
— Незабавно, милорд.
Рам отиде в приемната и си наля малко бренди от гарафата на бюфета. Когато чу стъпки, погледна през рамо и зърна Фийби да се качва нагоре. Тъй като предпочиташе кабинета пред всички други стаи в къщата си, той се върна в удобното си убежище и се отпусна на едно кресло пред камината. Затвори очи. Ароматът на Фийби още се носеше във въздуха.
Колко сладко се беше любила с него. Колко прекрасно жив го караше да се чувства. Независимо накъде щеше да поеме животът им, никога нямаше да я забрави. Възможно беше и той да я обича. Поради сегашните обстоятелства може би никога нямаше да успее да измери дълбините на връзката им.
Проклет дълг. Проклети да са кралят и страната, изруга той.
— Заповядайте, милорд. Зелената стая е готова за вас — каза Портър откъм вратата.
— Благодаря. Лека нощ, Портър.
— Лека нощ, милорд.
Рам довърши брендито си и се заизкачва по стъпалата към зелената стая. Не можеше да си вярва, затова на искаше да спи до Фийби тази нощ. Липсата на доверие можеше да е прекъснала крехката връзка помежду им, но той все още я желаеше. Кой би повярвал, че лорд Бракстън, един от скандалните „Лондонски женкари“, е открил, че има и сърце? Знаеше как се е чувствал Батхърст, когато е срещнал своята Оливия. Извън равновесие, предположи той, и донякъде объркан, и сърдит, че си е позволил да бъде привлечен в копринената паяжина на измамата. Оливия разбойничката и Фийби крадлата — от един дол дренки. Запита се каква ли съдба очаква горкия Уестмор.
Рам тъкмо закусваше, когато виконт Уестмор пристигна рано на следващата сутрин. Беше въведен в сутрешната трапезария, където закусваше Рам.
— Поспа ли снощи? — запита Люк, виждайки кръговете под очите му.
— Малко. Ял ли си?
— Да. Готов ли си?
Рам хвърли салфетката си на масата.
— Приготвят каретата ми в момента. Да тръгваме.
Два чифта очи се отклониха към вратата.
— Рано си станала, Фийби.
— Винаги ставам рано. Къде отивате с лорд Уестмор в този час?
— По работа — измърмори Рам.
— Точно така — добави Уестмор. — Сестра ми очаква с нетърпение да се запознае с вас на бала в събота.
Погледът на Фийби потърси Рам.
— Ще отидем ли?
— Разбира се. Не бих искал да разочаровам лейди Белчър, след като си е дала толкова труд заради нас. Ще тръгваме ли, Уестмор?
Каретата на Рам ги чакаше.
— Влизай, аз ще карам — каза Люк. — Изглеждаш ми малко изтощен. Вие с Фийби трябва да разрешите противоречията си.
— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — измърмори Рам.
Тръгнаха на североизток към Епинг. Когато минаха един мост над малко поточе, Рам разбра, че отиват в правилната посока.
— Търси остър десен завой към изровен път — каза Рам, припомняйки си указанията на Фийби.
Каретата продължи напред и увереността на Рам започна да се разколебава, когато наближиха Епинг и не видяха пътя, описван от Фийби. Тогава той видя острия десен завой.
— Ето го! — извика Рам.
Люк дръпна юздите.
— Не трябва да нахлуваме там, без да имаме план.
— Прав си, както обикновено, Уестмор. Да потърсим място да скрием каретата и ще минем останалия път пеша. Носиш ли си пистолета?
Люк потупа джоба на жакета си.
— Ето го тук.
Спря каретата под високите клони на един дъб.
— Следвай ме — каза Рам, скачайки долу, за да тръгне предпазливо по изровения път. — Ето я. Посочи към къщичката точно пред тях. — Да заобиколим отзад и да погледнем.