— Капаците са затворени — отбеляза Люк.
— Чуваш ли нещо? — изшептя Рам, снишавайки се под прозореца.
— Много е тихо — отвърна Люк. — Ще опитам резето. Хвана го и разбра, че е затиснато отвътре.
— Може би предната врата е отключена — обади се Рам с надежда.
Опирайки се на стената, снишавайки се под прозорците, двамата си проправиха път към предната страна на къщичката. Рам се приближи полека към вратата и опита резето. Не беше заключено и той отвори вратата.
— Празно — каза Рам отмествайки се, за да направи път на Люк.
— Има още една врата — отбеляза Люк. — Сигурно води към спалня.
Двамата тръгнаха към нея.
— По дяволите — изфуча Рам. — Или сме много закъснели, или това не е къщата.
— Няма нищо, само едно разхвърляно легло, маса и стол — изрече Люк с едва прикрито отвращение.
Рам дръпна завивките и затърси под мръсните чаршафи. Люк му хвърли любопитен поглед.
— Какво търсиш?
— Не знам. Някакво указание. За да докажа, че Томпсън е бил тук. Няма нищо — каза той, несъмнено разочарован. — Да се махаме оттук.
— Чакай — каза Люк, като бръкна под леглото, за да извади нещо лъскаво, което беше забелязал сред валмата прах.
— Какво е това?
Рам посегна за предмета в ръката му.
— Дай да видя. — Хвана го и го вдигна за златната му верижка. — Джобен часовник. — Обърна го, прочете надписа и подсвирна възторжено. — Часовникът на Томпсън. Виж тук — посочи той буквите на капака. — Носи неговите инициали.
— Значи е бил тук — каза Люк. — Питам се… затворник ли е бил, или съучастник?
Острият поглед на Рам спря на чашата, стояща на масата. Взе я и я вдигна към светлината, отбелязвайки кафявата утайка на дъното. Поднесе я към носа си и помириса.
— Какво е това? — запита Люк.
— Предполагам, че е лауданум. Съмнявам се, че Томпсън е излязъл оттук на собствен ход.
Стиснал часовника в ръка, Рам изскочи от къщичката. Люк го последва веднага. Върнаха се при каретата и потеглиха обратно към Лондон.
— Мислиш ли, че Фийби ти е казала истината? — запита Люк.
— За баща си, че е болен — да, предполагам. Но бих заложил последния си фартинг, че може да ме заведе до амулета, ако пожелае.
Когато наближиха къщата на Рам, Люк се сбогува.
— Дръж ме в течение, Бракстън. Повикай ме, ако имаш нужда от мене.
Рам кимна и влезе в къщата, не желаейки да каже на Фийби какво е открил. Нямаше обаче много време да отлага, защото тя го пресрещна на вратата.
— Не си го намерил — завайка се тя.
— Не знам за какво…
— Не ме лъжи, Рам. Знам, че отидохте с Уестмор да търсите татко. Намерихте ли къщичката? Опитах се да си спомня всички подробности, но…
— Намерихме къщичката — каза Рам, решавайки, че лъжата няма да му послужи за нищо. Фийби беше прекалено умна, за да се остави да я заблуждава с лъжи или полуистини. — Баща ти го нямаше, когато стигнахме там. Къщичката беше празна. Всичко, което намерихме, беше ето това — каза той, хванал часовника за златната му верижка.
— Татковият часовник! — извика Фийби и посегна към него.
Рам й го даде веднага.
Краката й започнаха да се подкосяват, но той я хвана.
— Всичко е загубено — изплака тя. — Никога няма да намеря татко. — Ядосана, го отблъсна от себе си. — Ти си виновен! Ако не беше се намесил, похитителите му можеха да получат амулета и татко щеше да бъде свободен. Проклет да си! Мразя те!
— Фийби — заувещава я той. — Бъди разумна. Не всичко е изгубено. Очевидно баща ти е жив. Рано или късно похитителите му ще се опитат да се свържат с тебе. Ще бъдеш под наблюдение всяка минута. Кълна се, че нищо лошо няма да ти се случи.
— Мислиш ли, че ме е грижа? Как да им дам каквото искат, като трябва да стоя само в къщата? Всичко, за което те е грижа, е амулетът. Човешкият живот не означава нищо за тебе. Аз не означавам нищо за тебе. Просто съм средство, за да постигнеш целта си. Признай си го, Рам; никога нямаше да се срещнем пак, ако не беше амулетът.
— Може да си права, Фийби, но съдбата ни събра с основание. Кажи ми къде е амулетът и ще действаме заедно, за да намерим баща ти.
Тя отстъпи, изражението й беше преизпълнено със страдание.
— Не. Не искам да имам нищо общо с тебе и с обещанията ти. Нямам нужда от помощта ти. Всъщност — каза тя, минавайки сърдито покрай него, — нямам нужда от тебе. Довиждане, милорд.
Не стигна далече. Рам се пресегна и я сграбчи за талията.
— Никъде няма да ходиш, Фийби. Имаш нещо, което искам, и възнамерявам да го получа.
— Ще видим — каза тя, като се извърна.
13
— Изглеждате толкова прелестна, милейди — каза Аби, довършвайки прическата на Фийби. — Негова светлост ще се гордее с вас.