— От Кутрето няма ли новини?
— Сигурно изобщо не е стигнал до Горчив мост. Или е умрял там. Лорд Тарли е заграбил запасите на Ренли и е избил много хора, главно на Флорент. Лорд Касуел се е затворил в замъка си.
Тирион се разсмя.
Варис дръпна юздите и го погледна озадачено.
— Милорд?
— Не виждаш ли ужасната шега, Варис? — Тирион махна с ръка към плътно затворените прозорци на спящия град. — Бурен край е паднал, Станис иде насам с огън и стомана, и боговете знаят само какви тъмни сили, а добрите хорица си нямат Джайм, който да ги защити, нито Робърт, нито Ренли или Регар, нито скъпия на сърцата им Рицар на цветята. Само мен, онзи, когото мразят. — Разсмя се отново. — Джуджето, злия съветник, уродливия малък маймунски демон. Аз съм единственият, който стои между тях и хаоса.
КЕЙТЛИН
— Кажи на татко, че може да се гордее с мен. — Брат й се метна в седлото, лорд от глава до пети в бляскавата си броня и дългия, оцапан с кал мокър плащ. Сребърна пъстърва красеше гребена на големия шлем, близначка на изрисуваната на щита му.
— Той винаги се е гордял с теб, Едмур. И те обича безкрайно. Вярвай ми.
— Решен съм да му дам по-сериозен повод от едното раждане. — Той подкара в кръг бойния кон и вдигна ръка. Екнаха тромпети, заби барабан, подвижният мост започна да се спуска с тежкото скърцане на веригите и сир Едмур Тъли поведе мъжете от Речен пад с вдигнати пики и развети знамена.
„По-голяма войска имам от твоята, братко — помисли Кейтлин, без да откъсва очи от него. — Цяла армия от съмнения и страхове.“
Отчаянието на Бриен до нея беше почти осезаемо. Кейтлин бе поръчала дрехи, скроени по нейна мярка, хубави дрехи, отиващи и на потеклото й, и на пола й, но тя все предпочиташе да облича ризница и кожа, и колан за меч на кръста. Готова беше да тръгне да воюва с Едмур, безспорно, но дори стени, яки като на Речен пад, имаха нужда от мечове, които да ги държат. Брат й беше отвел всички годни да носят оръжие мъже към бродовете, оставяйки на сир Дезмънд Грел да командва гарнизон, съставен от ранените, старите и болните, наред с няколко скуайъри и необучени селянчета, боязливи и все още с жълто на устата. И да опази с това един замък, пълен с жени и деца.
Когато най-сетне пехотата на Едмур се изниза, Бриен попита:
— Сега какво ще правим, милейди?
— Ще си изпълняваме дълга. — Лицето на Кейтлин се бе изопнало, когато закрачи през двора. „Винаги съм изпълнявала дълга си“ — помисли тя. Затова може би лорд баща й я ценеше най-много от всичките си деца. Двамата й по-големи братя бяха умрели като бебета и затова тя беше останала за лорд Хостър Тъли и за син и за дъщеря, докато не се роди Едмур. След това беше умряла майка й и лорд баща й бе казал, че сега тя трябва да бъде дамата на Речен пад. Кейтлин беше изпълнила и този си дълг. А когато лорд Хостър я обеща на Брандън Старк, тя трябваше да му благодари, че й е уредил такава великолепна партия.
„Брандън въоръжих с благоразположението си, а горкия Петир дори не го утеших, когато го раниха, нито се сбогувах с него, когато татко го прогони. А когато Брандън го убиха и татко ми каза, че трябва да се венчая за брат му, го направих с радост, макар да не бях виждала лицето на Нед до деня на венчилото. Дадох девствеността си на този мрачен чужденец и го отпратих на неговата война, при неговия крал и при жената, която му роди копелето му, защото винаги съм изпълнявала дълга си.“
Стъпките й сами я отведоха в септата, седмоъгьлен храм от пясъчник, съграден сред майчините й градини и изпълнен с пъстра като дъгата светлина. Храмът беше препълнен — Кейтлин не беше сама в потребността си да се помоли. Тя коленичи пред боядисаната мраморна статуя на Воина и запали ароматна свещ за Едмур, и още една за Роб, някъде отвъд хълмовете. „Опази ги и им помогни да победят — помоли се тя, — и донеси мир за душите на убитите и утеха за онези, които ще живеят след тях.“
Септонът влезе с кадилницата си и кристала, докато тя се молеше, затова Кейтлин се задържа за церемонията. Не познаваше този септон, вглъбен в себе си младеж някъде на годините на Едмур. Изпълняваше службата си добре и гласът му беше плътен и звучен, когато запя възхвалите към Седмината, но Кейтлин усети, че тъгува за тънките и жалостиви тонове на септон Озмунд, отдавна починал. Озмунд щеше да изслуша търпеливо разказа й за онова, което бе видяла и почувствала в павилиона на Ренли, и сигурно щеше да знае какво означава освен това, и какво трябва да направи, за даде покой на сенките, които се прокрадваха в сънищата й. „Озмунд, баща ми, чичо Бриндън, старият майстер Ким, те като че ли винаги знаеха всичко, но сега съм си само аз и изглежда, не зная нищо, нито дълга си дори. Как мога да си изпълня дълга, когато не зная в какво е?“