Сблъсък на крале

Коленете й се бяха вкочанили, когато се надигна, но не бе постигнала повече мъдрост. Може би трябваше да навести през нощта и гората на боговете и да се помоли и на боговете на Нед. Те бяха по-стари от Седмината.

Навън ушите й доловиха по-друга песен. Римънд Стихоплетеца седеше пред пивоварната, обкръжен от слушатели, и плътният му глас закънтя, щом подхвана баладата за лорд Деремонд при Кървавата ливада.

„И там застана той със меч в ръката, Последния от десетимата на Дари…“

Бриен се спря да послуша, изгърбила широките си рамене и свила ръце пред гърдите си. Дрипави хлапета притичваха наоколо, крещяха и се биеха с пръчки. „Защо момчетата толкова обичат да си играят на война?“ Кейтлин се зачуди дали Римънд не беше отговорът. Гласът на певеца се усили, когато стигна края на песента:

„Червена бе тревата под нозете им, червено ярки бяха знамената, и гаснещото слънце грееше червено, окъпало го в сетния си зрак. — Напред, напред! — зовеше лордът славен. — Все още жаден мечът ми е. И с вик на дива ярост се спуснаха през бързея…“

— Да се биеш е по-добре, отколкото да стоиш и да чакаш — промълви Бриен. — Когато се биеш, не изпитваш безпомощност. Имаш си меч и кон, понякога — и брадва. Когато си в броня, е трудно да те наранят.

— И рицарите умират в битките — напомни й Кейтлин.

Бриен я погледна с красивите си сини очи.

— Както и жените умират в ложето при раждане. Но никой не пее песни за тях.

— Децата са друг вид битка. — Кейтлин закрачи през двора. — Битка без знамена и бойни рогове, но не по-малко яростна. Да износиш детето, да го докараш на белия свят… майка ти трябва да ти е разправяла за болката…

— Не познавам майка си — каза Бриен. — Баща ми имаше жени… всяка година различни, но…

— Това не са били жени — каза Кейтлин. — Колкото и трудно да е раждането, Бриен, онова, което идва след него, е още по-трудно. Понякога имам чувството, че съм разкъсана. Да можех да бъда не една, а пет, по една за всяко от децата ми, за да мога всички да ги опазя.

— А вас кой ще опази, милейди?

Усмивката й беше тъжна.

— Ами кой… мъжете на моя дом. Така поне ме учеше лейди майка ми. Лорд баща ми, брат ми, чичо ми, съпругът ми, те ще ме пазят… но когато те са далеч от мен, или вече ги няма, все някак трябва да запълня мястото им.

По-късно същия ден майстер Виман й донесе писмо. Тя го прочете веднага с надеждата, че й носи вест от Роб или от сир Родрик в Зимен хребет, но се оказа, че съобщението е от лорд Зелени ливади, обявил се за кастелан на Бурен край. Беше адресирано до баща й, до брат й, до сина й „или до който там държи Речен пад.“ Сир Кортни Пенроуз е мъртъв, пишеше човекът, и Бурен край е отворил портите си за Станис Баратеон, пълноправния и законен наследник на трона. Гарнизонът на замъка е обрекъл мечовете си на неговата кауза, до един и вкупом, и никой не е пострадал.

— Освен Кортни Пенроуз — промълви Кейтлин. Никога не го беше срещала, но кончината му я натъжи. — Роб трябва веднага да научи за това — рече тя. — Знаем ли къде е?

— Според последната вест продължаваше по посока на Зъбера, седалището на дома Уестърлинг — отговори майстер Виман. — Ако изпратя гарван до Ашемарк, сигурно ще могат да пратят вестоносец до него.

— Направете го.

След като майстерът излезе, Кейтлин отново прочете писмото.

— Лорд Зелени ливади не съобщава нищо за копелето на Робърт — сподели тя с Бриен. — Предполагам, че го е предал с всички останали, макар да признавам, че не разбирам защо Станис толкова държеше на него.

— Може би се страхува от претенциите на момчето.

— Претенции на копеле? Не, тук има нещо друго… как изглежда детето?

— Около осемгодишно е, сърдечно, с черна коса и светлосини очи. Гостите често го мислеха за син на лорд Ренли.

— А Ренли беше благоразположен към Робърт. — Кейтлин се досети. — Станис е решил да показва момчето из страната, за да могат всички хора да видят в негово лице Робърт и да се зачудят защо Джофри не прилича на него.