И тогава Бран се върна отново в леглото си в самотната стая на кулата, заплетен между завивките си и едва дишащ.
— Лято! — извика той. — Лято!
Рамото сякаш го болеше, все едно че беше паднал на него, но знаеше, че е само призракът на онова, което изпитваше вълкът. „Джойен ми каза истината. Аз съм звяр.“ Отвън смътно се чуваше кучешки лай. „Морето е дошло. Залива ни през стените, точно както каза Джойен.“ Бран стисна желязната пръчка над главата си, надигна се и извика за помощ. Не дойде никой и след малко той си спомни, че няма кой да дойде. Бяха махнали стражата от вратата му. Сир Родрик имаше нужда от всяка мъжка ръка, годна да носи оръжие, така че Зимен хребет беше останал дори без символичен гарнизон.
Другите бяха заминали преди осем дни, шестстотин души от Зимен хребет и близките твърдини. Клей Кервин водеше насам още триста, за да се присъединят към тях в движение, а майстер Лувин беше разпратил пред тях гарвани, да призоват набора от Бял залив и могилите, и дори от недрата на Вълчия лес. Тореново поле беше нападнато от някакъв жесток военен главатар на име Дагмър Ждрелото. Баба Нан казваше за него, че не може да бъде убит, че веднъж един негов враг разцепил главата му с брадва, но Дагмър бил толкова свиреп, че само притиснал двете половини и ги държал така, докато зарастат. „Да не би Дагмър да е победил?“ Тореново поле се намираше на много дни път от Зимен хребет, но все пак…
Бран се издърпа от леглото, премествайки се от пръчка на пръчка, докато стигне прозорците. Пръстите му опипаха несигурно и успяха накрая да отворят капаците. Дворът беше празен и доколкото можеше да види, всички прозорци бяха черни. Зимен хребет спеше.
— Ходор! — извика той с все сила. Ходор спеше в конюшнята, но може би, ако изревеше достатъчно силно, щеше да го чуе, или някой друг да чуе. — Ходор, ела, бързо! Оша! Мийра, Джойен, всички! — Бран събра длани пред устата си. — ХОДОООООР!
Но когато вратата се отвори с трясък, влезе непознат мъж. Носеше кожен елек, обшит със застъпващи се метални дискове, и държеше нож. Тежка брадва бе вързана на гърба му.
— Какво искаш? — попита го уплашен Бран. — Това е моята стая. Махай се оттук!
След непознатия в спалнята влезе Теон Грейджой.
— Не сме дошли да те нараним, Бран.
— Теон? — Бран се зарадва. — Роб ли те изпрати? Той също ли е тук?
— Роб е далече. Сега той не може да ти помогне.
— Да ми помогне? — Бран се обърка. — Не ме плаши, Теон.
— Сега аз съм принц Теон. И двамата сме принцове, Бран. Мечтал ли си го е някой от нас? Но аз, мой принце, завзех твоя замък.
— Зимен хребет? — Бран поклати глава. — Не, ти не би могъл да направиш това.
— Верлаг, остави ни. — Мъжът с ножа си излезе. Теон седна на ръба на леглото. — Пратих четирима души да прехвърлят стената с железни куки и въжета, и те отвориха задната порта за останалите. Сега моите хора привършват с твоите. Уверявам те, Зимен хребет е мой.
— Но ти си повереник на татко!
— А сега ти и твоят брат сте мои повереници. Когато битката приключи, моите хора ще доведат останалите от твоите в Голямата зала. Ти ще трябва да им говориш. Ще им кажеш, че си предал Зимен хребет на мен и че им заповядваш да служат и да се подчиняват на новия си господар, както са се подчинявали на стария.
— Няма! — викна Бран. — Ние ще се бием с вас и ще ви изхвърлим. Никога не съм се предавал, не можеш да ме накараш да кажа това.
— Това не е детска игра, Бран, така че не ми се прави на момченце, няма да го търпя. Замъкът е мой, но тези хора все още са твои. Ако принцът иска да им опази живота, най-добре е да постъпи, както му се казва. — Стана и отиде до вратата. — Някой ще дойде да те облече и да те занесе в Голямата зала. Внимателно премисли какво ще им кажеш.
Чакането накара Бран да се почувства още по-безпомощен. Седеше в стола до прозореца и се взираше навън в тъмните кули и черните като сянка стени. По едно време му се стори, че чува викове оттатък войнишката трапезария и нещо, което можеше да е дрънчене на мечове, но нямаше ушите на Лято, за да чуе ясно, нито ноздрите му, за да го подуши. „Буден съм си все така прекършен, но когато спя, когато съм Лято, мога и да тичам, и да се бия, и да чувам, и да мириша.“