Беше очаквал да дойде Ходор или може би някое от прислужващите му момичета, но когато вратата се отвори, се оказа майстер Лувин. Носеше запалена свещ.
— Бран — каза той, — ти… знаеш какво се случи? Казали са ти? — Кожата над лявото му око беше разкъсана и по лицето му се стичаше кръв.
— Теон дойде. Казва, че сега Зимен хребет бил негов.
Майстерът остави свещта и изтри кръвта от бузата си.
— Преплуваха рова. Изкачиха стената с куки и въжета. Нахвърлиха се мокри и прогизнали, със стомана в ръка. — От раната пак бликна кръв и той приседна на стола до вратата. — Бирения корем беше на портата. Изненадаха го в кулата и го убиха. Ливадата също е ранен. Успях да пусна два гарвана преди да нахлуят. Птицата за Бял залив прелетя, но другата я свалиха със стрела. — Майстерът заби поглед в чергите на пода. — Сир Родрик отведе твърде много мъже, но и аз съм не по-малко виновен от него. Изобщо не помислих за тази опасност, никога…
„Джойен го видя“ — помисли Бран.
— По-добре ми помогни да се облека.
— Да, така е. — В тежкия, обкован с желязо сандък под леглото на Бран майстерът намери долни дрехи, панталон и туника. — Ти си Старк на Зимния хребет, наследникът на Роб. Трябва да приличаш на принц. — С общи усилия той се облече както подобава на господар.
— Теон иска от мен да предам замъка — каза Бран, докато майстерът закопчаваше плаща му с любимата му игла с вълчата глава.
— В това няма нищо срамно. Един господар трябва да запази живота на своите поданици. Жестоките места раждат жестоки хора, Бран, помни го, докато се разправяш с тези железни хора. Твоят лорд баща направи каквото можа, за да смекчи нрава на Теон, но се страхувам, че е било твърде малко и че вече е твърде късно.
Железният човек, който дойде, беше трътлест и набит, с черна като въглен брада, покриваща половината от гърдите му. Той го понесе много леко, макар да не изглеждаше особено щастлив от задачата си. Спалнята на Рикон се намираше на половин обиколка надолу по стъпалата. Четиригодишното момче беше раздразнено от това, че са го събудили.
— Искам мама — каза той. — Искам тя да си дойде. И Рошльо, искам.
— Майка ви е много далече, принце. — Майстер Лувин навлече през главата му нощна роба. — Но аз съм тук, и Бран е тук. — Хвана Рикон за ръка и го изведе.
Долу се натъкнаха на Мийра и Джойен, подкарани от стаята им от някакъв плешив мъж, чието копие беше с три стъпки по-високо от него самия. Джойен погледна Бран; очите му бяха като пълни с мъка зелени езера. Други железни мъже бяха изкарали двамата Фрей.
— Брат ти загуби кралството си — каза Малкия Уолдър на Бран. — Ти вече не си никакъв принц, а най-обикновен заложник.
— Както и вие — каза Джойен, — и ние, всички.
— С теб никой не говори, жабар.
Един от железните хора вървеше пред тях със запалена факла, но дъждът я угаси. Когато забързаха през двора, чуха воя на двете вълчища в гората на боговете. „Дано Лято да не е пострадал много при падането от дървото.“
Теон Грейджой беше седнал във високото кресло на владетелите Старк. Беше свалил плаща си. Над тънката си ризница носеше връхно палто с извезания на гърдите златен кракен на своя дом. Ръцете му лежаха отпуснати върху вълчите глави, издялани в краищата на широките каменни облегалки.
— Теон седи в стола на Роб — каза Рикон.
— Шшт. Тихо, Рикон. — Бран усети обкръжаващата ги заплаха, но брат му беше твърде малък. Светеха няколко факли и в камината пращеше огън, но по-голямата част от залата тънеше в сумрак. Нямаше място за сядане, тъй като всички пейки бяха струпани до стените, затова жителите на замъка стояха прави и смълчани. Той видя баба Нан — беззъбата й уста се отваряше и затваряше беззвучно. Двама други стражи бяха донесли Ливадата, с увита около голите гърди кървава превръзка. Тим Пъпчивия плачеше неутешимо, а Бет Касел хлипаше от страх.
— Тези какви са? — попита Теон за Тръстиките и двамата Фрей.
— Тези са повереници на лейди Кейтлин, и двамата се казват Уолдър Фрей — обясни майстер Лувин. — А това е Джойен Тръстиката и неговата сестра Мийра, син и дъщеря на Хоуланд Тръстиката от Сива вода, които дойдоха да потвърдят клетвите си за вярност към Зимен хребет.