— Аз отивам. Ще ти разкажа след това. Да си взема ли питка?
— Не.
Тя все едно си дръпна една и я изяде, докато излизаше. Беше пълна с чукани орехи, сухи плодове и сирене, хрупкава и още гореща от фурната. Почувства се по-дръзка от това, че яде питка на сир Амори. „Босонога, твърдонога, леконога — запя си тя наум. — Призракът на Харънхъл съм аз.“
Рогът беше разбудил замъка. Във вътрешния двор наизлязоха хора да видят за какво е целият този шум. Аря се смеси с тях. Под решетките на портата изтрополя върволица волски коли. „Грабеж“ — веднага разбра тя. Конниците, които придружаваха колите, говореха на някаква мешавица от непознати езици. Доспехите им блестяха ярко под лунната светлина и тя забеляза два зорса на черни и бели ивици. „Кървавите глумци.“ Дръпна се в сенките и загледа една тътреща се грамадна мечка, вързана с верига зад една от колите. Други коли бяха натоварени със сребърни слитъци, с оръжия и щитове, с торби брашно, кафези с квичащи прасета, дръгливи кучета и пилета. Аря се замисли кога за последен път е вкусила хапка свинско печено — и тогава видя първия пленник.
Според осанката му и начина, по който държеше гордо главата си изправена, трябваше да е някой лорд. Зърна и бляскавата му броня. Отначало го взе за някой Лакистър, но когато мина покрай една от горящите факли, видя, че гербът на гърдите му е сребърна риба, а не лъв. Китките му бяха завързани здраво и едно въже около глезена му го държеше привързан към мъжа зад него, а него пък — към другия зад него, така че цялата колона трябваше да пристъпва сковано и в крак. Много от пленниците бяха ранени. Ако някой спреше, ездачите го удряха с камшиците си да тръгне. Тя се помъчи да прецени колко са пленниците, но докато стигне до петдесет, им изгуби броя. Бяха поне два пъти повече. Дрехите им бяха оцапани с кал и кръв и на светлината на факлите беше трудно да се видят всичките им знаци и гербове, но някои от тези, които Аря зърна, й бяха познати. Близначните кули. Слънчевият изгрев. Окървавеният мъж. Бойната брадва. „Бойната брадва е за Кервин, а бялото слънце на черно е Карстарк. Северняци са. Хората на баща ми и на Роб.“ Не искаше да мисли дори какво може да означава това.
Кървавите глумци взеха да слизат от конете. Появиха се сънени конярчета и се засуетиха с плувналите им в пяна коне. Един от ездачите изрева да му донесат ейл. Шумотевицата изкара сир Амори Лорч на покритата галерия над двора, с двама факлоносци от двете му страни. Под него дръпна юздите Варго Хоут с шлема с козята глава.
— Милорд кафтелан — каза наемникът. Гласът му прозвуча удебелен и пелтечещ, сякаш езикът му беше прекалено дебел за устата.
— Какво значи всичко това, Хоут? — попита намръщено сир Амори.
— Плевници. Руут Болтон ифкаше да префвърли рекафа, но мойта Фрабра двужина му рафпертушини кервана. Много убифме и Болтон повягна. Това им е лорд-командирът, Гловър, а онви отвад е сер Енит Фрей.
Сир Амори Лорч заслиза към пленниците. Малките му свински очички лъщяха. Аря не мислеше, че е останал доволен. Всички в замъка знаеха, че двамата с Варго Хоут се мразят.
— Добре — каза той. — Сир Кадвин, отведете тези мъже в тъмниците.
Лордът със стоманения юмрук на гърдите вдигна очи.
— Обещаха ни, че ще се държат с нас както подобава… — почна той.
— Млъф! — ревна му Варго Хоут и от устата му изхвърча слюнка.
Сир Амори се обърна към пленниците.
— Това, което ви е обещал Хоут, не значи нищо за мен. Лорд Тивин назначи мен за Кастелан на Харънхъл и аз ще правя с вас каквото сам реша. — Посочи стражите си. — Голямата килия под Вдовишката кула трябва да ги побере всички. Всеки, който не иска да отиде там, е свободен да умре тук.
Докато хората му подкарваха пленниците с остриетата на копията си, Аря видя, че Розовото око се появи от стълбището и примигна на светлината на факлите. Ако беше забелязал, че я няма, щеше да се развика и да я заплаши, че ще я й съдере кожата с камшика си, но тя не се уплаши. Той не беше Уизи. Все заплашваше този или онзи, че ще му съдере кожата от бой, но Аря нито веднъж не го беше виждала да бие някого. Все пак беше по-добре изобщо да не я вижда. Тя се озърна. Воловете ги разпрягаха, колите ги разтоварваха, а Храбрата дружина ревеше да им донесат пиене и любопитните зяпачи се трупаха около окованата мечка. В бъркотията не беше трудно да се измъкне незабелязана.
Далеч от портите и конюшните огромният замък изглеждаше почти пуст. Шумът зад нея заглъхна. Вятърът зловещо запищя през процепите по Вдовишката кула. От дърветата в гората на боговете западаха листа и тя чу унилия им шепот по грапавите камъни, докато пристъпваше през празните дворове и между пустите сгради. Понякога камъните попиваха шума от стъпките й и загръщаха дворовете в плътната пелена на безмълвието. Друг път ехото сякаш добиваше собствен живот и всяка стъпка се превръщаше в тропот на призрачна армия, и всеки далечен глас — в пиршество на духове. Странните звуци бяха едно от нещата, които тревожеха Горещата баница. Но не и Аря. Тиха като сянка, тя изпърха през средната полоса, зави покрай Кулата на ужаса и след това край празните соколарници, където, разправяха, духовете на мъртви соколи раздвижвали въздуха с призрачните си криле. Можеше да тръгне накъдето си поиска. Гарнизонът наброяваше не повече от стотина души, толкова малка част, че направо се губеха в Харънхъл. Залата на Стоте камини беше затворена също като още много по-малки зали и сгради, в това число и Кулата на плача. Сир Амори Лорч се беше настанил в кастеланските покои в Кралската клада, сами по себе си просторни като за владетел, а Аря и останалите слуги ги бяха преместили в мазетата, за да са му винаги подръка. Докато лорд Тивин беше тук, винаги се намираше някой войник да те спре и да те попита по каква работа си тръгнала. Но сега едва стотина души бяха оставени да пазят хиляда врати и като че ли никой не беше наясно на кого къде му е мястото, нито ги интересуваше.