Когато подмина оръжейната, чу кънтеж на ковашки чук. През високите прозорци се лееше тъмнооранжева светлина. Тя се качи на покрива и надникна долу. Джендри ковеше нагръдник. Когато се хванеше за работа, за него всичко друго преставаше да съществува, освен метала, духалата и огъня. Чукът се превръщаше в част от ръката му. Тя се загледа в играта на мускулите по гърдите му и заслуша музиката на стоманата, излизаща от ръката му. „Силен е“ — помисли Аря. Когато вдигна машите с дългите дръжки да топне нагръдника в коритото за каляване, Аря се промуши през прозореца и леко скочи до него. Той като че ли не се изненада от появата й.
— Трябва да си в леглото си, момиче. — Нагръдникът засъска като котка, докато го потапяше в студената вода. — За какво беше този шум навън?
— Варго Хоут се върна с пленници. Видях им знаците. Има един Гловър, от Дълбоки лес, той е човек на баща ми. Другите също, повечето. — Изведнъж Аря осъзна защо краката й я бяха довели тук. — Трябва да ми помогнеш да ги освободим.
Джендри се засмя.
— И как ще го направим това?
— Сир Амори ги прати долу в тъмницата. Онази под Вдовишката кула, дето е само една голяма килия. Можеш да разбиеш вратата с чука си.
— Докато пазачите гледат и се обзалагат колко замаха ще са нужни, може би?
Аря прехапа устни.
— Ще трябва да убием пазачите.
— И как ще го направим?
— Може би няма да са много.
— И двама да са, ще са прекалено много за теб и мен. Ти нищо не научи в онова село, нали? Само го опитай и Варго Хоут ще ти отреже и ръцете и краката. — Джендри взе отново машите.
— Защото те е страх!
— Остави ме на мира, момиче.
— Джендри, тук има сто северняци. Може и да са повече, не можах да ги преброя всички. Колкото са хората на сир Амори. Е, без да броим Кървавите глумци. Трябва само да ги измъкнем и те ще завземат замъка и ще се спасим.
— Не можеш да ги измъкнеш, както не можа да спасиш и Ломи. — Джендри обърна бронята с машите и я заоглежда придирчиво. — А и да се спасим, къде ще отидем?
— В Зимен хребет — каза тя, без да се замисля. — Ще разкажа на мама как си ми помогнал и ще можеш да останеш…
— А дали милейди ще позволи? Дали ще ми се разреши да ви подковавам конете и да правя мечове за благородните ти братя?
Понякога много я ядосваше.
— Престани!
— Защо трябва да се хабя заради възможността да се потя в Зимен хребет вместо в Харънхъл? Стария Бен Черния палец го знаеш, нали? Дошъл е тук като момче. Ковал е за лейди Уент и за баща й преди нея, и за неговия баща още по-преди, дори за лорд Лотстон, който държал Харънхъл преди Уент. Сега кове за лорд Тивин, и знаеш ли какво казва? Мечът си е меч, шлемът си е шлем, а бръкнеш ли в огъня, ще се изгориш, все едно на кого служиш. Лукан е добър майстор. Аз оставам тук.
— Кралицата ще те хване! Тя не ги прати онези златни плащове за Бен Черния палец!
— Сигурно изобщо не са търсили мен.
— И теб търсеха, знаеш го. Ти си някой.
— Аз съм чирак ковач, един ден може да стана майстор оръжейник… стига да не бягам и да не ме убият. — Обърна й гръб, вдигна отново чука и започна да кове.