Ръцете на Аря безпомощно се свиха в юмруци.
— Другия шлем като си го направиш, сложи му мулешки уши вместо бичите рогове! — Трябваше да избяга, иначе щеше да започне да го бие. „Ако го заудрям, сигурно няма да усети дори. Като го хванат и му отрежат глупавата мулешка глава, ще съжали, че не ми е помогнал.“ Бездруго май щеше да е по-добре да се отърве от него. Нали заради него я хванаха в онова село.
Но щом помисли за селото, тя си спомни за похода и за онзи склад, и за Веселяка. Спомни си за момченцето, дето му смазаха лицето с боздугана, за глупавия стар „Все за Джофри“, за Ломи Зелените ръце. „Бях овца, а после станах мишка, нищо друго не можах да направя, освен да се крия.“ Аря прехапа устна и се замисли кога точно се беше върнал куражът й. „Джакен ме направи смела отново. От мишка ме превърна в призрак.“
След смъртта на Уизи беше започнала да избягва лоратеца. Чизуик беше лесен, всеки можеше да бутне някого от стената, но Уизи беше отгледал онова грозно петнисто псе от паленце и само някаква черна магия можеше да обърне животното срещу него. „Йорен е намерил Джакен в една черна килия, също както Рордж и Хапката — припомни си тя. — Джакен е направил нещо ужасно и Йорен го е знаел, затова го държеше в окови.“ Ако лоратецът беше някакъв магьосник, то Рордж и Хапката можеше да са демони, призовани от някакъв пъкъл, и изобщо да не са човеци.
Джакен все още й дължеше една смърт. В приказките на баба Нан за хора, на които някой гръмкин предлага да им изпълни вълшебни желания, човек трябваше много да внимава с третото желание, защото то е последното. Чизуик и Уизи не бяха толкова важни. „Важна е третата смърт“, казваше си Аря всяка нощ след като прошепнеше своите имена. Но сега се зачуди дали това е истинската причина за колебанието й. Докато можеше да убие с едно прошепване, нямаше нужда да се бои от никого… но използваше ли и третата смърт, отново щеше да се превърне в мишка.
След като Розовото око се беше събудил, тя не посмя да се върне в постелята си. Не знаеше къде да се скрие и затова се запъти към гората на боговете. Обичаше острия мирис на борове и смърчове, милувката на тревата и допира на пръстта между пръстите на краката си, и шумоленето от листата. Сред гората се виеше малко бавно поточе, прояло дере в земята след един порой.
Там, под гниещото дърво и гъсто сплетените клони, тя намери скрития си меч.
Джендри както винаги се беше опънал и не й направи меч, но тя си го направи сама от дръжката на една дълга дворна метла. Оръжието беше много леко и нямаше добра хватка, но й харесваше острият строшен край. Всеки път, щом й останеше някой свободен час, се промъкваше тук и повтаряше упражненията, на които я беше учил Сирио. Стъпваше боса по гнилата шума, сечеше по храстите и брулеше листа. Понякога дори се катереше по дърветата и танцуваше по високите клони, пръстите й се впиваха в кората им и тя настъпваше и отстъпваше, и все по-малко залиташе всеки ден, и си връщаше усета за равновесие. Нощем беше най-добре. Нощем не можеше да я безпокои никой.
Аря се покатери. Горе, в кралството на листата, извади меча си и за известно време забрави за всички — за сир Амори, за Глумците, както и за хората на баща си, потопи се в допира на коравите си пети до дървесната кора и в свисъка на меча във въздуха. Един откършен клон се превърна в Джофри. Тя го заудря, докато той не падна. Кралицата, сир Илин и сир Мерин, и Хрътката бяха само листа, но тя и тях ги уби всичките, накълца ги на влажни зелени дрипи. Когато ръката й се умори, седна преметнала крака на един висок клон да си поеме дъх в хладната нощ, и се вслуша в писукането на търсещите плячката си прилепи. През тъмния балдахин на листата успя да зърне белите като кости клони на дървото на сърцето. „Оттук прилича досущ на онова в Зимен хребет.“ Само ако беше… Тогава щом слезеше, щеше да си е отново у дома и да завари може би татко си, седнал край язовото дърво, където седеше винаги.
Тя пъхна меча в колана и започна да се смъква клон по клон, докато не се намери отново на земята. Лунната светлина бе боядисала клоните на язовото дърво в сребристобяло, но петвърхите му широки червени листа бяха станали черни в нощта. Аря се вгледа в лицето, изсечено в ствола му. Беше ужасно лице, с крива уста, с гневни и пълни с омраза очи. Така ли изглеждаше един бог? Можеха ли и боговете да бъдат наранявани, също като хората? „Трябва да се помоля“ — изведнъж си каза тя.
Падна на колене. Не беше сигурна как точно трябва да започне. Долепи ръце до гърдите си. „Помогнете ми, стари богове — замоли се тя безмълвно. — Помогнете ми да изведа онези мъже от тъмницата, за да можем да убием сир Амори и да ме върнат в Зимен хребет. Направете ме танцуваща по вода, и вълк, и никога повече да не се страхувам. Никога.“