Дали стигаше? Може би трябваше да се помоли на глас, ако искаше да я чуят старите богове. Може би трябваше да се моли по-дълго. Понякога баща й се молеше дълго, спомни си тя. Но старите богове така и не му помогнаха. Щом си спомни и това, се ядоса.
— Вие трябваше да го спасите — загълча тя дървото. — Той винаги ви се молеше. Не ме интересува дали ще ми помогнете, или не. Не мисля, че можете, дори и да искахте.
— Боговете не са за подигравка, момиче.
Гласът я стресна. Тя скочи на крака и извади дървения си меч. Джакен Х’гхар стоеше в тъмното толкова спокоен, че сякаш се беше слял с дърветата.
— Човек идва да чува име. Едно и две и после идва три. Човек трябва свършва вече.
Аря наведе меча си към земята.
— Как разбра, че съм тук?
— Човек вижда. Човек чува. Човек знае.
Тя го изгледа подозрително. Боговете ли го бяха изпратили?
— Как накара кучето да убие Уизи? Ти ли извика Рордж и Хапката от ада? Джакен Х’гхар истинското име ли ти е?
— Някои човек има много имена. Невестулка. Ари. Аря.
Тя заотстъпва, докато не опря гръб в дървото на сърцето.
— Джендри ли ти каза?
— Човек знае — повтори той. — Милейди Старк.
Може би наистина боговете го бяха пратили в отговор на молитвите й.
— Трябва да ми помогнеш да освободим онези хора от тъмниците. Гловър и другите, всички. Трябва да убием стражите и да отворим килиите…
— Момиче забравя — каза той тихо. — Имаше двама, дължаха се трима. Ако страж трябва умре, тя трябва само каже името.
— Но един страж няма да е достатъчен, трябва да ги убием всичките и да отворим килията. — Аря прехапа устна за да не заплаче. — Искам да освободиш северняците, както аз спасих теб.
Той я погледна безжалостно.
— Три живота бяха отскубнати от един бог. Три живота трябва да се платят. Боговете не са за подигравка. — Гласът му беше мек като коприна и твърд като стомана.
— Не съм се подигравала. — Тя се замисли. — Името… мога ли да назова когото и да е? И ти ще го убиеш?
Джакен Х’гхар кимна.
— Човек казал.
— Когото и да е? — повтори тя. — Мъж, жена, бебе, или лорд Тивин, или Върховния септон, или своя баща?
— Баща на човек отдавна умрял, но ако жив и ти знае име, той умре по твоя заповед.
— Закълни се — каза Аря. — Закълни се в боговете.
— Във всички богове на море и въздух, и дори на огън, кълна се. — Той сложи ръката си в устата на язовото дърво. — В седемте нови богове и в старите богове безчет, кълна се.
„Той се закле.“
— Дори ако назова краля…
— Кажи името и смъртта ще дойде. На заранта, след един кръг на луна, след година, ще дойде. Човек не лети като птица, но един крак стъпва и после друг, и един ден човек е там, а крал умира. — Той коленичи до нея и се взря в лицето й. — Момиче шепне, ако се бои да каже на глас. Шепне сега. Джофри ли е?
Аря допря устни до ухото му.
— Джакен Х’гхар е.
Дори в горящия плевник, с извисяващите се около него, окован, огнени стени, не го беше видяла толкова обезумял, колкото сега.
— Момиче… тя прави шега.
— Ти се закле. Боговете чуха, че се закле.
— Боговете чуха. — В ръката му изведнъж се появи нож, чието острие бе тънко като кутрето й. Дали беше за нея, или за него, Аря не можеше да каже. — Момиче ще плаче. Момиче ще загуби свой единствен приятел.
— Ти не си ми приятел. Един приятел щеше да помогне. — Тя се дръпна от него, готова да скочи, ако хвърли ножа. — Не бих убила приятел.
Усмивката на Джакен се появи и изчезна.
— Момиче би могло да… каже друго име, ако приятел помогне?
— Момиче би могло — отвърна тя. — Ако приятел помогне.
Ножът изчезна.
— Ела.
— Сега? — Не беше и помислила, че ще се разбърза толкова.
— Човек чува шепот на пясък по стъкло. Човек няма да спи, докато момиче не отмени едно име. Хайде, зло дете.
„Не съм зло дете — помисли тя, — вълчище съм аз, и призракът на Харънхъл.“ Прибра си тоягата от метлата в скривалището и тръгна след него през гората на боговете.