Пратиха я да бърше засъхналата кръв. Никой нищо не й каза освен обичайното, но забелязваше от време на време, че хората я поглеждат странно. Робърт Гловър и другите мъже, които бяха освободили, сигурно се бяха разприказвализа случилото се в тъмницата, а после започнаха и глупавите приказки на главите на Шагуел за невестулкината супа. Трябваше да му каже да млъкне, но я беше страх. Шутът си беше луд и беше чувала, че веднъж убил човек, защото не се смял на една от шегите му. „Той да вземе да млъкне, че да не го сложа аз в списъка си с другите“ — мислеше тя, докато търкаше червено-кафявите петна.
Беше почти по здрач, когато пристигна новият господар на Харънхъл. Имаше простовато лице, без брада и най-обикновено, особеното му бяха само прекалено светлите очи. Нито дебел, нито слаб, нито мускулест; носеше черна плетена ризница и оцапано розово палто. Знакът на знамето му приличаше на човек, гмурнал се в кръв.
— На колене пред лорд Дредфорт! — извика скуайърът му, момче не по-голямо от Аря, и Харънхъл коленичи.
Варго Хоут пристъпи напред.
— Милорд, Харънхъл е вафф.
Лордът отговори нещо, но много тихо, и Аря не го чу. Робът Гловър и сир Енис Фрей, окъпани и пременени в нови жакети и плащове, излязоха и се присъединиха към тях. След кратък разговор сир Енис ги поведе към Рордж и Хапката. Аря се изненада, че ги вижда тук; след като Джакен изчезна, беше очаквала, че и те някак ще изчезнат. Чу дрезгавия глас на Рордж, но не и какво говореше. След това Шагуел заподскача към нея, хвана я за ръката и я задърпа по двора.
— Милорд, милорд — завика той и я забута с пръст, — ей я невестулката, дето направи супата!
— Пусни ме — задърпа се Аря.
Лордът я изгледа. Движеха се само очите му, много светли, с цвят на лед.
— На колко си години, дете?
Наложи й се да помисли за миг, докато си спомни.
— На десет.
— Десет, милорд — напомни й той. — Животни обичаш ли?
— Някои. Милорд.
По устните му премина тънка усмивка.
— Но не лъвове, по всичко личи. Нито мантикори.
Не знаеше какво да отговори на това и си замълча.
— Казват ми, че ти викат Невестулка. Това не върви. Какво име ти е дала майка ти?
Тя прехапа уста и отчаяно зарови в ума си за някакво име. Ломи я беше наричал Буцеста глава, Санса използваше Конско лице, а мъжете на баща й някога на смях я наричаха Аря Препъвачката, но не мислеше, че той очаква да чуе което и да е от тези имена.
— Нимерия — отвърна тя. — Само че за по-кратко ми викат Нан.
— И ще ме наричаш милорд, когато говориш с мен, Нан — каза спокойно лордът. — Твърде си малка за Храбрата дружина, струва ми се, а и полът ти не е подходящ. Страх ли те е от пиявици, дете?
— Защо да ме е страх от пиявици, милорд?
— Моят скуайър трябва да се поучи от теб, изглежда. Честото налагане с пиявици е тайната на дългия живот. Човек трябва да се очиства от лошата кръв. Ще станеш, мисля. Докато съм в Харънхъл, Нан, ти ще ми бъдеш виночерпец и ще ми слугуваш на масата и в покоите.
Този път тя прояви благоразумие и не възрази, че предпочита конюшните.
— Да, лорд… Тоест, милорд.
Лордът махна с ръка.
— Направете я по-представителна — каза той, без да се обръща определено към някого. — И се погрижете да знае да налива виното, без да разлива. — Обърна се, вдигна ръка и каза: — Лорд Хоут, оправете онези знамена над портата.
Четирима от Храбрата дружина се качиха на бойниците и хвърлиха отгоре лъва на Ланистър и черната мантикора на сир Амори. На тяхно място вдигнаха одрания мъж на Дредфорт и вълчището на Старк. А същата вечер един паж на име Нан наля вино на Рууз Болтън и Варго Хоут, докато те стояха на галерията и гледаха как Храбрата дружина превежда сир Амори Лорч гол през средния двор. Сир Амори се молеше и хлипаше, и впиваше ръце в краката на пленителите си, докато Рордж не го бутна, а Шагуел не го ритна долу в мечата дупка.
„Мечката е черна — помисли Аря. — Като Йорен.“
И напълни чашата на Рууз Болтън, без да разлее и една капка.
ДЕНЕРИС
В този град на великолепията Дани беше очаквала, че домът на Немрящите ще е най-великолепният от всички, но когато слезе от паланкина, се озова пред сива и древна руина.
Дълга и ниска, без никакви кули или прозорци, тя се виеше като каменно влечуго през гора от дървета с черна кора, от чиито мастиленосини листа се правеше чародейната напитка, наричана от картяните „вечерна сянка“. Други сгради не се виждаха. Покривът на палата беше покрит с черни плочи, много от които паднали или счупени; хоросанът между камъните беше сух и се ронеше. Сега тя разбра защо Ксаро Ксоан Даксос го наричаше Палата на прахта. Дори Дрогон изглеждаше обезпокоен, като го видя — изсъска и изпод острите му зъби се изниза сивкав дим.