Накрая вляво от нея се появи грамадна двойка бронзови врати, по-големи от другите. Когато ги приближи, те се люшнаха и се разтвориха, и тя трябваше да спре и да погледне. Отвъд прага им се извиси огромна сводеста зала, най-голямата от всички, които беше виждала. Черепи на мъртви дракони гледаха от стените й. На един висок трон с железни шипове седеше старец в богати роби, старец с тъмни очи и сребристосива коса.
— Остави го да бъде крал на овъглени кости и на печено месо — каза той на някакъв мъж под себе си. — Нека да бъде кралят на пепелищата. — Дрогон изврещя, заби нокти в коприна и кожа, но кралят на трона не го чу и Дани продължи напред.
„Визерис“ — беше първата й мисъл, когато спря отново, но пак го погледна и премисли. Мъжът имаше косата на брат й, но беше по-висок, а очите му не бяха люлякови, а като черно индиго.
— Егон — каза той на една жена, която кърмеше бебе в голямо легло. — Какво по-добро име за един крал?
— Ще изпееш ли песен за него? — попита жената.
— Той има песен — отвърна мъжът. — Той е предреченият принц и той е песента за лед и огън. — Когато го каза, вдигна очи, очите му срещнаха тези на Дани и като че ли я видя, застанала зад прага. — Трябва да има още един — каза той, макар че тя не разбра на нея ли говори, или на жената в леглото. — Драконът има три глави. — Той отиде до скамейката при прозореца, вдигна арфата и пръстите му леко пробягаха по сребърните й струни. Сладка тъга изпълни стаята и мъж, жена и бебе се стопиха като утринна мъгла, и само музиката се проточи зад нея, за да ускори стъпките й.
Като че ли вървя още цял час преди дългият коридор най-сетне да свърши пред стръмно каменно стълбище, спускащо се надолу в тъмното. Всяка врата, отворена или затворена, се падаше вляво от нея. Дани се озърна през рамо. Факлите гаснеха и тя се уплаши. Една блъвна искри и загасна пред очите й. А когато се вслуша, нещо сякаш идваше към нея, шумолеше и бавно се влачеше по изтъркания килим. Изпълни я ужас. Да се върне не можеше, страх я беше и да остане тук, но как да продължи? Нито една врата нямаше вдясно от нея, а стъпалата се спускаха надолу, не водеха нагоре.
Още една факла догоря и угасна, а звуците леко се усилиха. Дългият врат на Дрогон се изпъна и той отвори уста да изпищи, пушек блъвна между зъбите му. „И той го чува.“ Дани отново се обърна към празната стена, но нямаше нищо. „Възможно ли е да има тайна врата? Врата, която не виждам?“ Още една факла угасна, после още една. „Първата врата вдясно, каза той, винаги първата врата вдясно. Първата врата вдясно…“
И тогава изведнъж я осени. „…е последната врата вляво!“
И тя се хвърли през прага. Отвъд вратата имаше друга малка стая с четири врати. Тя тръгна надясно и надясно, и надясно, и надясно, и надясно, и надясно, докато не се замая отново и не остана без дъх.
Когато спря, се беше озовала в нова влажна каменна зала… но този път вратата отсреща беше кръгла, оформена като зяпнала уста, и Пиат Прий стоеше зад нея в тревата под дърветата.
— Възможно ли е Немрящите да са приключили с теб толкова скоро? — попита той невярващо.
— Толкова скоро? — повтори тя удивена. — Та аз вървях с часове и още не мога да ги намеря.
— Взела си грешен завой. Ела, аз ще те заведа. — Пиат Прий й протегна ръката си.
Дани се поколеба. Вдясно от нея имаше врата, все още затворена…
— Не това е пътят — каза твърдо Пиат Прий, свил с укор сините си устни. — Немрящите няма да чакат вечно.
— За тях нашият мъничък живот не е нищо повече от едно изпърхване на крилцата на мушица — припомни си на глас Дани.
— Упорито дете. Ще се изгубиш и никога не ще те намерят.
Тя му обърна гръб и тръгна към вратата вдясно.
— Не! — изпищя Прий. — Не, при мен, ела при мен, при меееееен. — Лицето му се извърна навътре и се преобрази в нещо бяло и подобно на червей.
Дани не му обърна внимание и тръгна по някакво стълбище. Започна да се изкачва. Краката я заболяха. Спомни си, че гледан отвън, Домът на Немрящите сякаш нямаше кули.
Най-сетне стълбището свърши. Вдясно имаше няколко широко отворени дървени врати. Бяха направени от абанос и язово дърво, черните и бели шарки се виеха и преплитаха в странни спирали. Бяха много красиви, но и някак плашещи. „Кръвта на дракона не трябва да се бои.“ Дани каза наум кратка молитва към Воина, да й даде кураж, и към конния бог на дотраките — за сила. Стисна зъби и тръгна напред.
Влезе в огромна зала с бляскаво сборище на чародеи. Някои носеха разкошни халати от хермелин и рубинено кадифе. Приказни доспехи красяха други, отрупани с многоцветни геми, или пък високи островърхи шапки с искрящи по тях звезди. И жени имаше между тях, облечени в рокли с неописуема прелест. През многоцветните прозорци струяха лъчи слънчева светлина, а във въздуха се носеше най-нежната музика, която бе чувала.