„Трябва да е имало още двама — реши той. — Докато жената е забавлявала Дренан, другите са освободили вълците.“
Извика на хората си да вземат факла и ги поведе по стъпалата към бойниците. Ето там… от вътрешната страна на бастиона, широката амбразура между изпъкналите каменни зъбци.
— Кръв — каза той. — Изтрита небрежно. Жената сигурно е убила Дренан и е пуснала моста. Скуинт е чул дрънченето на веригите, дошъл е да погледне и е стигнал дотук. Бутнали са тялото през бойницата в рова, за да не го намери друг часови.
Урцен се загледа към стената.
— Другите наблюдателници не са далече. И горят факли…
— Факли има, но не и стражи — раздразнено каза Теон. — Зимен хребет има повече кули, отколкото аз хора.
— Четирима при главната порта — каза Лорен Черния, — и петима обикалящи по стените освен Скуинт.
А Урцен каза:
— Ако беше надул рога…
„Дали са ми глупаци.“
— Опитай се да си представиш, че ти си бил тук, Урцен. Тъмно е и е студено. Имаш да обикаляш поста часове, чакаш края на смяната с нетърпение. После чуваш шум и тръгваш към портата, и изведнъж виждаш очи горе на стълбите, светят зелено и златно на светлината на факлата. Две сенки се втурват към теб по-бързо, отколкото можеш да си представиш. Виждаш за миг зъби, започваш да снишаваш копието, а те изведнъж скачат и… — Блъсна рязко Урцен. — А сега вече си паднал по гръб, червата ти се изсипват и единият прегризва врата ти. — Теон сграбчи мършавия му врат, стисна го и се усмихна. — Кажи ми, в кой момент през цялото това време успя да надуеш шибания си рог? — Бутна грубо Урцен и той залитна към зъбера. „Трябваше да заповядам да ги убият онези зверове още когато завзехме замъка — помисли си той. — Виждал съм ги как убиват, знаех, че са опасни.“
— Трябва да ги намерим и да ги убием — каза Лорен Черния.
— Но не в тъмното. — Не му допадаше идеята да преследва вълчища в гората посред нощ: ловците лесно можеха да се превърнат в плячка. — Ще изчакаме да съмне. Дотогава смятам да поговоря с верните си поданици.
Долу на двора, притисната до стената, стоеше неспокойна тълпа мъже, жени и деца. На много от тях не беше останало време да се облекат и се бяха загърнали във вълнени одеяла или се гушеха голи под наметала и нощни халати. Вятърът духаше отривисто и мигащата оранжева светлина на факлите се отразяваше от стоманените шлемове, гъстите бради и мрачните очи на пазачите им.
Теон тръгна пред пленниците и заоглежда лицата им. Всички му се струваха виновни.
— Колко ги няма?
— Шестима. — Смрад пристъпи към него: ухаеше на сапун, дългата му коса се вееше на вятъра. — Двамата Старки, онова блатно момче и сестра му, малоумния от конюшните и дивачката.
„Оша.“ Беше я подозирал още когато видя онази, втората чаша. „Трябваше да помисля, преди да й повярвам. Неестествена е като Аша. Даже имената им звучат подобно.“
— Някой погледна ли в конюшните?
— Агар вика, че коне не липсват.
— Игруша още ли си е в яслата?
— Игруша ли? — Смрад се намръщи. — Агар вика, че всички коне са там. Само малоумния липсвал.
„Значи са избягали пеша.“ Това беше най-добрата новина, която чу, откакто се събуди. Бран несъмнено беше на гърба на Ходор в кошницата. Оша сигурно носеше Рикон — малките му крачета нямаше да го отведат много далеко; Теон беше сигурен, че скоро ще ги настигнат.
— Бран и Рикон са избягали — каза той на хората от замъка. — Кой от вас знае къде са отишли? — Не отговори никой. — Не са могли да избягат без нечия помощ — продължи Теон. — Без храна, облекло, оръжия. — Беше заключил всички мечове и брадви в Зимен хребет, но несъмнено бяха останали и скрити от него. — Ще разбера имената на всички, които са им помогнали. На всички, които са си затворили очите. — Отвърна му само вятърът. — До съмване смятам да ги върна. — Пъхна палци под колана на меча си. — Трябват ми ловджии. Кой иска хубава вълча кожа да го пази през зимата? Гейдж? — Готвачът винаги го беше посрещал с възторг, когато се връщаше от лов, да го попита дали е донесъл нещо отбрано за трапезата, но сега нямаше какво да му каже. Теон ги загледа в лицата, търсейки най-малкия признак на чувство за вина. — Дивото не е място за сакато момче. А и Рикон, какъвто е малък, колко ще издържи навън? Нан, помисли само колко ще се уплаши. — Старицата му беше бъбрила десет години, разказвала му беше безкрайните си истории, но сега го гледаше, като че ли изобщо не го познаваше. — Можех да убия всеки от вас и да дам жените ви да се забавляват войниците ми с тях, но аз ви защитих. Това ли е благодарността ви? — Джозет, който беше гледал конете му, Фарлън, който го беше учил на всичко, което знаеше за ловните хрътки, Барт, жената на пивоваря, която му беше първата — никой от тях не искаше да го погледне в очите. „Мразят ме“ — осъзна той.