Смрад пристъпи до него.
— Съдери им кожите — подкани го той и облиза дебелите си устни. — Лорд Болтън обича да казва, че един гол мъж крие по някоя тайна, но един одран няма тайни.
Одраният човек беше родовият знак на дома Болтън, Теон го знаеше. Преди векове някакви техни владетели бяха стигнали дотам, че да се загръщат в одраните кожи на своите врагове. Много Старки бяха загинали така. Смяташе се, че с това се приключило, когато Болтън се подчинили на Зимен хребет. „Така поне казват, но старите нрави умират трудно, доколкото знам.“
— Няма да има дране на север, докато аз владея Зимен хребет — каза Теон. „Аз съм единствената ви закрила срещу такива като него“ — искаше му се да изкрещи. Чак това не можеше да си позволи, но може би някои бяха достатъчно умни да се досетят.
Небето над стените на замъка сивееше. Скоро щеше да съмне.
— Джозет, оседлай ми Усмивка и един кон за себе си. Мърч, Гарис, Тим, вие също ще дойдете. — Мърч и Гарис бяха най-добрите ловци в замъка, а Тим Пъпчивия стреляше чудесно с лък. — Агар, Червен нос, Гелмар, Смрадлив, Векс. — Трябваше да вземе и от своите, да му пазят гърба. — Фарлън, ще ми трябват хрътките, идваш и ти да се оправяш с тях.
Побелелият кучкар скръсти ръце.
— И защо трябва да гоня законните си господари, и малки деца при това?
Теон пристъпи към него.
— Сега аз съм ти законният господар и човекът.
Видя омразата в очите на Фарлън.
— Да, милорд.
Теон огледа събраните още веднъж, за да реши кого още да добави. После каза:
— Майстер Лувин.
— Аз нищо не разбирам от лов.
„Да, но не мога да те оставя в замъка в мое отсъствие.“
— Значи е крайно време да се научиш.
— Нека и аз да дойда. И аз искам плащ от кожа на вълчица — каза едно момче, не по-голямо от Бран. Теон го изгледа мълчаливо за миг, докато си спомни кой е. — Много пъти съм ходил на лов — продължи Уолдър Фрей. — За елени и лосове, даже за глигани.
Братовчед му се изсмя.
— Излезе веднъж за глиган с баща си, ама до глигана не припари!
Теон го изгледа подозрително.
— Ела, щом искаш, но ако вземеш да изоставаш, не си мисли, че ще ти бъда дойка по пътя. — Обърна се към Лорен Черния. — Докато ме няма, Зимен хребет е под твоя опека. Ако не се върнем, прави с тях каквото намериш за добре. — „Това ще ги накара да се молят за успеха ми.“
Събраха се при Ловджийската порта, когато първите лъчи на слънцето погалиха върха на Кулата с камбаната. Дъхът им замръзваше в студения утринен въздух. Гелмар се беше въоръжил с дълга брадва, чийто обхват щеше да му позволи да удря преди вълците да му скочат. Оръжието беше достатъчно тежко да убие с един удар. Агар си беше сложил стоманени наколенници. Смрад се появи с копие за глигани и чувал, натъпкан с бог знае какво. Теон си носеше лъка — друго не му трябваше. Веднъж бе спасил живота на Бран само с една стрела. Надяваше се, че няма да му се наложи да го отнеме с втора, но щеше да го направи, ако се стигнеше дотам.
Единадесет мъже, две момчета и дузина псета прехвърлиха рова. Оттатък външната стена не беше трудно да се разчетат дирите по меката пръст: лапите на вълчищата, тежките стъпки на Ходор, по-плитките следи, оставени от двете Тръстики. Щом навлязоха под дърветата, каменистата земя и листата направиха следите по-трудно различими, но кучката на Фарлън надушваше миризмата. Останалите кучета не изоставаха; душеха и лаеха; най-отзад пристъпваха два огромни мастифа. Големината и свирепият им нрав можеше да се окажат решаващи срещу едно хванато натясно вълчище.
Теон беше предположил, че Оша е свърнала на юг, но дирята водеше на северозапад, в сърцевината на Вълчия лес, и това никак не му хареса. Горчива шега щеше да се получи, ако Старките стигнеха Дълбоки лес и се предадяха на Аша. „По-скоро бих ги убил — помисли той. — По-добре да ме смятат за жесток, отколкото за глупав.“