— Дири от лапи. Да. И какво?
Векс зарови пета в калта и развъртя крака си. Стъпалото му остави дълбока трапчинка. Джозет разбра.
— Човек с ръста на Ходор би трябвало да остави дълбок отпечатък тази кал — каза той. — Още повече с теглото на момчето на гърба му. Но единствените отпечатъци от ботуши са нашите. Вижте сам.
Слисан, Теон разбра. Вълците бяха нагазили сами в мътната вода.
— Оша е свърнала и е тръгнала в обратна посока. Преди лоса, най-вероятно. Пуснала е вълците сами, за да преследваме тях. — После викна на ловците: — Вие двамата, ако сте ме изиграли…
— Само една следа имаше, милорд, заклевам се — защити се Гарис. — А и вълчищата не биха се разделили с момчетата си за дълго.
„Така е“ — помисли Тирион. Лято и Рошльо можеше да са тръгнали на лов, но рано или късно щяха да се върнат при Бран и Рикон.
— Гарис, Мърч, вземете четири кучета и обратно, намерете къде сме ги изгубили. Агар, ти с тях, да не ми погодят някой номер. Двамата с Фарлън ще продължим след вълчищата. Надуй рога, когато им хванете дирята. Два пъти, ако видите зверовете. Разберем ли накъде са тръгнали, те ще ни отведат при господарите си.
Взе със себе си Векс, момчето Фрей и Гинир Червения нос да потърсят срещу течението. Двамата с Векс поеха от едната страна на потока, Червения нос и Уолдър Фрей от другата, всеки с по две кучета. Вълците можеше да са излезли както на единия бряг, така и на другия. Теон си отваряше очите за стъпки, за счупени клонки, за всичко, което можеше да издаде къде вълчищата са излезли от водата. Много лесно различи отпечатъци от сърна, лос и язовец. Векс изплаши една лисица, която пиеше в потока, а Уолдър три заека — успя да свали единия със стрела. Видяха и следи от мечи нокти по кората на висока бреза. Но от вълчищата нямаше и помен.
„Малко по-нататък — казваше си Теон. — Зад ей онзи дъб, оттатък възвишението, след другия завой на потока, там ще намерим нещо.“
Продължи напред дълго след като бе разбрал, че трябва да се връща, а ужасът все по-силно стягаше стомаха му. Беше пладне, когато се предаде.
Оша и проклетите момчета някак му се измъкваха. Струваше му се невъзможно. Не и без коне, обременени с един сакат и с малко дете. С всеки изминал час възможността да се спасят се увеличаваше. „Ако стигнат някое село…“ Хората на Севера нямаше да отхвърлят синовете на Нед Старк, братята на Роб. Щяха да получат коне, с които да побягнат по-бързо, храна също. Мъжете щяха да счетат за чест да ги защитят. Целият проклет Север щеше да ги защити.
„Вълците са тръгнали по течението, това е всичко.“ Хвана се за тази мисъл като удавник за сламка. „Кучката ще надуши къде са излезли и отново ще тръгнем по дирите им.“ Но когато се събраха с групата на Фарлън, само един поглед към лицето на кучкаря бе достатъчен надеждите му да рухнат.
— Единственото, за което стават тези проклети псета, е жива стръв — каза той ядосано.
— Кучетата ми не са виновни. — Фарлън клекна между един от мастифите и любимата си кучка и ги прегърна през вратовете. — Течащата вода не запазва миризмите, милорд.
— Вълците все пак са излезли някъде от потока!
— Излезли са, спор няма. Нагоре или надолу някъде. Продължаваме да търсим и ще намерим мястото, но накъде?
— Не знаех, че един вълк може да тича по водно корито няколко мили — каза Смрад. — Човек би могъл. Ако знае, че го гонят. Но вълк?
Но Теон се замисли. Тези зверове не бяха като обикновените вълци. „Трябваше да им одера кожите, проклети твари.“
Когато се събраха с Гарис, Мърч и Агар, историята се оказа същата. Ловците се бяха върнали по стъпките им на половината път до Зимен хребет, без да намерят никакъв знак къде са могли Старките да се разделят с вълчищата. Хрътките на Фарлън бяха също толкова обезсърчени, колкото мастифите, душеха унило дърветата и камъните и се зъбеха раздразнено.
Теон не посмя да признае поражението си.
— Ще се върнем при потока. Търсете отново. Този път ще вървим толкова, колкото се наложи.
— Няма да ги намерим — каза изведнъж малкият Фрей. — Не и докато жабарите са с тях. Блатните се промъкват като сенки. Те не се бият като почтени хора, прокрадват се и убиват с отровни стрели. Човек изобщо не може да ги види, но те виждат. Които влязат да ги търсят из тресавищата, се загубват и никога не се връщат. На тях къщите им се движат, дори замъци като Стража на Сива вода. — Той огледа боязливо зеленилото, обкръжаващо ги от всички страни. — Може и сега да са тук някъде и да слушат всичко, което си приказваме.