ДЖОН
Огънят се виждаше в нощта, блеснал на склона на планината като паднала звезда. Гореше по-червен от другите звезди и не мигаше, макар че понякога лумваше ярко, а понякога загасваше като далечна искра, слаба и едва доловима.
„Половин миля напред и две хиляди стъпки нагоре — прецени Джон. — И разположен съвършено, за да се вижда всичко, което премине долу в прохода.“
— Наблюдатели в Пищящ проход? — зачуди се най-старият от тях. На младини бил скуайър на някакъв крал и затова черните братя все още го наричаха скуайър Долбридж. — Странно, от какво толкова се бои Манс Райдър?
— Ако разбере, че са запалили огън, ще съдере кожите на горките копелета — рече Ибин, набит плешив мъж с издути мускули.
— Там горе огънят значи живот — каза Корин Полуръката, — но може да значи и смърт. — По негова заповед не бяха рискували да палят огън на открито, след като навлязоха в планините. Ядяха студено осолено говеждо, корав хляб и още по-кораво сирене и спяха облечени и свити под камарата наметала, благодарни един на друг за топлината. Това напомняше на Джон за студените нощи преди много време, когато спеше с братята си. Тези мъже също бяха братя, макар леглото, което деляха, да беше от камък и пръст.
— Сигурно имат рог — каза Каменната змия.
— Не им трябва рог — отвърна Полуръката.
— Катеренето през нощта ще е дълго и жестоко — промълви Ибин, загледан в далечната искра през процепа между скалите, които ги бяха приютили. Небето беше ясно, планинските зъбери се издигаха черно над черно чак до самия връх, където студените им корони от сняг и лед блестяха на лунната светлина.
— И падането ще е още по-дълго — каза Корин Полуръката. — Двама души, според мен. Там горе сигурно ще са двама, да се редуват.
— Аз. — Каменната змия вече бе доказал, че е най-добрият катерач сред тях. Трябваше да е той.
— И аз — каза Джон Сняг.
Корин Полуръката го погледна. Джон чуваше писъка на вятъра, провиращ се през високия проход над тях. Един от конете изцвили и затупа с крак по каменистата земя в кухината, където ги бяха скрили.
— Вълкът ще остане с нас — каза Корин. — Бялата козина се вижда много лесно на лунна светлина. — Обърна се към Каменната змия. — Когато приключите, хвърлете горяща главня. Ще дойдем като я видим да пада.
— Сега е най-подходящият момент за тръгване — каза Каменната змия.
Всеки от двамата взе по една дълга намотка въже. Каменната змия понесе и торба с железни клинове, и малък чук с увита в дебело кече глава. Оставиха конете заедно с шлемовете и ризниците — и Дух. Джон клекна и се остави вълчището да го оближе, преди да тръгнат.
— Остани — заповяда му. — Ще се върна да те взема.
Каменната змия поведе. Беше нисък и жилав мъж, около петдесетгодишен и белобрад, но по-силен, отколкото изглеждаше, и имаше най-доброто нощно зрение от всички, които Джон познаваше. Тази нощ щеше да му потрябва. През деня планините изглеждаха синкавосиви и засипани със слана, но щом слънцето се скриеше зад назъбените им върхове, ставаха черни. Сега изгряващата луна ги бе изрисувала с бяло и сребристо.
Черните братя се движеха през черни сенки между черни скали, катереха се по стръмната лъкатушеща пътека и дъхът им мръзнеше в черния въздух. Джон се чувстваше почти гол без ризницата си, но тежестта й не му липсваше особено. Пътят беше тежък и бавен. Да се бърза означаваше да си счупиш глезен, ако не и по-лошо. Каменната змия, изглежда, знаеше къде да стъпва по инстинкт, но Джон трябваше да бъде по-предпазлив по начупения и неравен терен.
Пищящия проход всъщност представляваше поредица от проходи, дълъг и извиващ се сякаш безкрайно пролом. Обикаляше покрай ледени обрулени от вятъра върхове и след това се спускаше през дълбоки и скрити долини, които рядко виждаха слънце. Освен спътниците си, Джон не беше зърнал нито едно живо човешко същество, откакто оставиха гората зад себе си, за да тръгнат нагоре. Ледени нокти се оказаха едно от най-жестоките места, сътворени от боговете, и също толкова враждебно към хората. Тук вятърът режеше като нож и пищеше в нощта като майка, оплакваща закланите си деца. Малкото дървета, които се срещаха, бяха все ниски и криви, израснали странично от пукнатини и цепнатини. Над пътеката често надвисваха канари, покрити с ледени висулки, които отдалече приличаха на дълги бели зъби.
Въпреки всичко това Джон Сняг не съжаляваше, че тръгна. Тук имаше и чудеса. Беше видял как слънчевата светлина проблясва по тънкия лед на водопадите, когато се плъзнат над устните на стръмните скалисти пропади, и една планинска морава, пълна с късни есенни цветя — сини ледозъбчета, яркочервен мразоплам, рижи и златни ивици писклива трева. Взирал се беше в пропасти толкова дълбоки и черни, че сякаш свършваха в някакъв ад, и беше яздил по разяден от ветровете мост от естествен камък, без нищо освен небето от двете му страни. Орли гнездяха по висините и се спускаха на лов из долините, кръжаха волно на огромните си синьо-сиви криле, които сякаш бяха част от самото небе. Веднъж видя как дива котка се промъкна като сянка към един овен и се плъзна по стръмния склон като дим, докато не стане готова за смъртния си скок.