„Сега е нашият ред за скок.“ Съжали, че не може да се движи толкова сигурно и безшумно като онази котка и да убива бързо като нея. Дълъг нокът бе в ножницата на гърба му, но можеше да не стигне място да го извади. Носеше си нож и кама за по-близък бой. „Те също ще имат оръжия, а аз съм без броня.“ Зачуди се кой ще се окаже дивата котка на заранта и кой — овенът.
За дългата част от пътя се задържаха по пътеката, следвайки извивките й като на змия по склона — нагоре и все нагоре. Понякога планината се нагъваше и огънят се губеше от погледа им, но рано или късно се появяваше отново. Пътеката, избрана от Каменната змия, не ставаше за коне. На места Джон трябваше да опира гръб в студения камък и да се придвижва странично като рак, педя по педя. Дори когато пътеката се разширяваше, беше измамна. Имаше пукнатини, достатъчно широки, за да погълнат човешки крак, камъчета, по които можеше да се подхлъзнеш, кухини, в които водата се събираше денем и замръзваше нощем. „Стъпка и после нова — казваше си Джон. — Стъпка и после друга, и няма да падна.“
Не се беше бръснал, откакто оставиха Юмрука на Първите, и мустаците му се бяха заледили. Два часа след началото на катеренето вятърът задуха толкова яростно, че той можа само да се свие и да се прилепи до скалата, молейки се дано да не го отвее от планината. „Стъпка и после друга — каза си той, след като вятърът поутихна. — Стъпка и после друга, и няма да падна.“
Скоро се оказаха толкова високо, че беше по-добре да не мисли да поглежда надолу. Нищо нямаше долу освен зейнала чернота, нищо горе, освен луна и звезди.
— Планината е твоята майка — беше му казал Каменната змия при едно много по-леко катерене преди няколко дни. — Прилепи се до нея, притисни лицето си до гърдите й и тя няма да те пусне. — Джон се беше пошегувал: каза, че винаги се бил чудил коя е майка му, но така и не бил помислял, че ще я намери в Ледени нокти. Сега обаче това не му се струваше никак смешно. „Стъпка и после друга“ — помисли той и се прилепи плътно до скалата.
Тясната пътека изведнъж се прекъсна от черна гранитна издатина. След ярката лунна светлина сянката й беше толкова черна, че сякаш влизаха в пещера.
— Право нагоре — каза му шепнешком щурмовакът. — Трябва да излезем над тях. — Той свали ръкавиците си, пъхна ги зад колана си, върза единия край на въжето около кръста си, а другия — около Джон. — Тръгни след мен, когато въжето се опъне. — Не изчака за отговор, а се закатери веднага, невероятно бързо. Дългото въже бавно започна да се развива. Джон го гледаше внимателно, запомняше всяко негово движение и къде точно се хваща, и когато се разви и последната намотка, също свали ръкавиците си и го последва, много по-бавно.
Каменната змия беше намотал въжето около един гладък скален зъбер, на който го чакаше, но веднага щом Джон стигна до него, отново го разви и продължи нагоре. Този път нямаше подходящи процепи, затова той извади увития с кече чук и заби клин в малка цепнатина в камъка с няколко тъпи удара. Колкото и да бяха тихи звуците, отекваха от камъка толкова силно, че Джон трепваше при всеки удар, сигурен, че диваците също са ги чули. Когато клинът се заби здраво, Каменната змия затегна въжето за него. „Сучи от гръдта на планината — напомни си Джон. — Не поглеждай надолу. Дръж тежестта си над стъпалата. Не поглеждай надолу. Гледай в скалата пред теб. Мога да си поема дъх ей на онази издатина там, само да стигна до нея. Изобщо не поглеждай надолу.“
Веднъж кракът му се хлъзна и сърцето му замря в гърдите, но боговете бяха милостиви и той не падна. Усещаше как студът се просмуква от камъка в пръстите му, но не смееше да си сложи ръкавиците; ръкавиците щяха да се плъзгат, колкото и плътни да изглеждаха, щяха да се отместват между кожата му и камъка, а тук горе това можеше да го убие. Изгорената му ръка започна да изтръпва и скоро го заболя. Разрани палеца си и след това оставяше петна кръв всеки път, когато опреше ръката си в замръзналия камък. Дано само да му останеха всички пръсти, докато се качаха горе.