— Име на копеле — отвърна той. — Баща ми беше лорд Едард Старк от Зимен хребет.
Момичето го изгледа предпазливо, но Каменната змия се изсмя жлъчно.
— Обикновено пленникът трябва да говори, нали? — Щурмовакът мушна един дълъг клон в огъня. — Не че ще ти каже нещо. Виждал съм диваци, които ще си отхапят езика, но няма да ти отговорят на въпросите. — Когато краят на клона пламна, той направи две крачки и го хвърли над прохода. Клонът запада в тъмното, пръскайки искри, и се изгуби.
— Трябва да ги изгорите — каза Игрит.
— Затова трябва по-голям огън, а големите огньове се виждат отдалече. — Каменната змия се обърна и погледът му обходи черния простор за искра светлина. — Наблизо има други диваци, затова ли?
— Изгорете ги — повтори упорито момичето. — Инак тия мечове може отново да ви потрябват.
Джон си спомни за мъртвия Отор и студените му черни ръце.
— Май трябва да направим както казва.
— Има и други начини.
Каменната змия клекна до мъжа, когото бе посякъл, съблече му наметалото, ботушите, колана и дебелия кожух, а след това метна тялото на жилавото си рамо и го понесе към ръба. Изпъшка и го хвърли. След малко отнякъде много под тях се чу тежък мек плясък. Щурмовакът вече разсъбличаше втория труп и започна да го влачи за ръцете. Джон го подхвана за краката, двамата залюляха мъртвеца и го хвърлиха в нощната чернилка.
Игрит гледаше, без нищо да каже. Джон си даде сметка, че е по-голяма, отколкото му се бе сторила отначало. На цели двайсет години може би, но ниска за годините си, с къси крака и кръгло лице, малки ръце и чип нос. Рижата й коса беше рошава. Изглеждаше пълна, както седеше свита, но то бе от пластовете кожа и вълна. Отдолу можеше да е мършава като Аря.
— За нас ли ви пратиха да гледате? — попита я Джон.
— За вас, и за други.
Каменната змия потри ръце над огъня.
— Какво има отвъд прохода?
— Свободният народ.
— Колко са?
— Стотици хиляди. Повече, отколкото си виждал през живота си, врано. — Тя се усмихна. Зъбите й бяха криви, но много бели. „И тя не знае колко са.“
— Защо дойдохте тук?
Игрит не отговори.
— Какво търси вашият крал в Ледени нокти? Не можете да останете тук. Тук няма храна.
Тя извърна лице от него.
— Каните ли се да тръгнете към Вала? Кога?
Тя се взираше в пламъците все едно, че не го чуваше.
— Знаеш ли нещо за чичо ми Бенджен Старк?
Игрит продължаваше да мълчи. Каменната змия се засмя.
— Ако си изплюе езика, не казвай, че не съм те предупредил.
Сред скалите отекна сърдито ръмжене. Дива котка! Джон стисна меча си. Чу се ръмжене, много по-наблизо.
— Няма да ни безпокоят — каза Игрит. — Идват за мъртвите. Котките подушват кръв от шест мили. Ще останат при телата, докато не изядат и последното късче месо, и после ще счупят костите за мозъка.
Джон чу мляскането на зверовете. Чак му прилоша. Топлината на огъня го накара да почувства умората, но макар да беше уморен до смърт, не смееше да заспи. Беше взел пленничка и негов дълг беше да я пази.
— Бяха ли ти роднини? — попита я той тихо. — Двамата, които убихме?
— Не повече, отколкото на теб.
— На мен? — Той се намръщи. — Какво искаш да кажеш?
— Ти каза, че си Копелето на Зимен хребет.
— Да.
— Коя е майка ти?
— Някаква жена. Майките са жени, нали? — Някой му го беше казал веднъж. Не помнеше кой.
Тя отново се усмихна и белите й зъби блеснаха.
— И никога ли не ти е пяла песента за зимната роза?
— Не познавам майка си. Нито такава песен.
— Биел Барда я е съчинил — каза Игрит. — Преди много време той бил крал отвъд Вала. Целият свободен народ знае песните му, но вие на юг сигурно не ги пеете.
— Зимен хребет не е на юг — възрази Джон.
— На юг е. Всичко под Вала е на юг от нас.
Никога не бе разсъждавал по този начин.
— Предполагам зависи откъде го гледаш.
— Да — съгласи се Игрит. — Винаги е така.
— Разкажи ми — подкани я Джон. Щяха да минат часове, докато Корин стигне дотук, а разказът й поне щеше да го държи буден. — Искам да чуя тази твоя история.
— Може да не ти хареса.
— Нищо, искам да я чуя.
— Каква храбра черна врана — подигра му се тя. — Е, добре. Много преди да стане крал на свободния народ, Биел бил велик разбойник.