„Пак е пиян. Бедничкият, казва, че е моят Флориан, и е така. Но си нямам нищо друго.“
— Вярно ли е, че лорд Станис е подпалил гората на боговете в Бурен край?
Донтос кимна.
— Вдигнал е огромна клада от дърветата като жертвен дар на новия си бог. Накарали са го червените жреци. Казват, че сега той го владее — и тялото, и душата му. Заклел се е да подпали и Великата септа на Белор, ако завземе града.
— Нека. — Когато Санса за пръв път бе видяла Великата септа с нейните мраморни стени и седемте кристални кули, си помисли, че е най-красивото здание на света, но това беше преди Джофри да обезглави баща й на стъпалата пред нея. — Искам да изгори.
— Тихо, дете. Боговете ще те чуят.
— Откъде накъде? Те никога не са отвръщали на молитвите ми.
— Отвръщат ти. Те ми изпратиха при теб, нали?
Санса опипа кората на дървото. Почувства се замаяна, почти като в треска.
— Изпратиха те, но какво ми помогна ти? Обеща ми, че ще ме отведеш у дома, а ето, че още съм тук.
Донтос я потупа по рамото.
— Говорих с един човек, когото познавам, мой добър приятел… и ваш, милейди. Той ще наеме бърз кораб да ни отведе в безопасност, когато дойде подходящият час.
— Подходящият час е сега — настоя Санса, — преди да е започнала битката. Зная, че ако се опитаме, можем да се измъкнем.
— Дете, дете. — Донтос поклати глава. — От замъка — да, това можем да направим, но градските стени се пазят по-зорко от всякога, а Дяволчето е затворило дори реката.
Вярно беше. При устието си Черна вода беше по-празна от всякога. Всички салове и баржи бяха изтеглени на северния бряг, а търговските галери бяха избягали или задържани от Дяволчето, за да ги подготвят за битка. Единствените кораби, които се виждаха, бяха кралските бойни галери. Гребяха неспирно нагоре-надолу, стояха на дълбокото в средата на течението и си разменяха залпове стрели със стрелците на Станис на южния бряг.
Самият лорд Станис все още беше в поход, но авангардът му се бе появил преди две нощи по новолуние. Когато Кралски чертог се пробуди, вече се виждаха шатрите и знамената му. Само те бяха пет хиляди, както Санса чу — почти толкова, колкото всичките златни плащове на града. Вееха червени или зелени ябълки на дома Фосоуей, костенурката на Естермонт и лисицата с цветята на Флорент, а ги командваше сир Гиард Мориген, прочут рицар на юга, когото хората сега наричаха Гиард Зеления. На знамето му се виждаше врана в полет — черните й криле бяха разперени широко на бурно зелено небе. Но знамената, които най-много разтревожиха града, бяха светложълтите. Зад тях като пламъци се вееха дълги червени опашки, а на мястото на владетелския герб се виждаше божи знак: пламтящото сърце на Господаря на Светлината.
— Всички казват, че когато дойде, Станис ще има десет пъти повече воини от Джофри.
Донтос я стисна за рамото.
— Но пълчищата му са без значение, миличко, докато са от другата страна на реката. Станис не може да я прехвърли без кораби.
— Но той има кораби. Много повече от Джофри.
— Пътят им от Бурен край ще е дълъг. Флотата трябва да заобиколи Куката на Маси, после да мине през Глътката и да прекоси залива на Черна вода. Навярно боговете ще пратят щорм, който да ги помете в морето. — Донтос се усмихна обнадеждено. — Зная, че не ти е леко, но трябва да си търпелива, дете. Когато приятелят ми се върне в града, ще си получим своя кораб. Вярвай в своя Флориан и се помъчи да не те е страх.
Санса заби нокти в дланите си. Страха го усещаше в стомаха си — гърчеше се и хапеше като змия, все по-лошо всеки следващ ден. От деня, в който отплава принцеса Мирцела, кошмарите продължаваха да безпокоят съня й — мрачни, задушаващи сънища, които я пробуждаха посред нощ, останала без дъх. Чуваше как хората викат, пищят без думи, като животни. Бяха я затиснали и хвърляха по нея мръсотии, опитваха се да я свалят от коня и сигурно щяха да й направят и още по-лоши неща, ако Хрътката не си беше пробил пътя до нея. Върховния септон го бяха разкъсали на парчета, а на сир Ейрон му премазаха главата с камъни. „Помъчи се да не те е страх.“
Целият град се боеше. Санса го виждаше от стените на замъка. Простолюдието се криеше зад затворените капаци и залостените врати, и си мислеха, че това може да ги опази. При последното падане на Кралски чертог Ланистърите бяха плячкосвали, изнасилвали и клали наред, нищо че градът сам бе отворил вратите. Този път Дяволчето бе решило да се бие, а един съпротивлявал се град не можеше да очаква никаква милост.