— Милорд — каза той. — Вие така и не ме попитахте как мина. С момичето.
— Аз не съм лорд, Джон Сняг. — Корин бавно плъзгаше мекия камък по стоманата с двупръстата си ръка.
— Тя ми каза, че Манс ще ме вземе, ако избягам с нея.
— Казала ти е истината.
— Твърдеше дори, че сме роднини. Разказа ми една история…
— За Биел Барда и розата на Зимен хребет. Каменната змия ми каза. Между другото тази песен я знам. Манс я пееше едно време, когато се върнеше от обход. Влечеше го него дивашката музика. Да, и жените им също много го привличаха.
— Вие сте го познавали?
— Всички го познавахме — отвърна му Корин с тъга.
„Били са не само братя, но и приятели — осъзна Джон, — а сега са заклети врагове.“
— Той защо дезертира?
— За курва, според някои. За корона — според други, — Корин опита острието на меча с върха на палеца си. — А че обичаше Манс жените, обичаше ги, и не беше от тези, които лесно прегъват коляно. Но имаше и още нещо. Обичаше си той дивото повече от Вала. Беше роден дивак, взет като дете, когато ни убиха няколко щурмовака. И когато остави Сенчеста кула, просто се върна у дома си.
— Добър щурмовак ли беше?
— Най-добрият — каза Полуръката. — И най-лошият също така. Само глупаци като Томен Малък лес презират диваците. Те се не по-малко храбри от нас, Джон. И са също толкова силни, бързи и умни. Но нямат дисциплина. Наричат себе си „свободния народ“ и всеки се мисли за не по-долу от краля и за по-мъдър от майстер. Манс беше същата стока. Така и не се научи на подчинение.
— Като мен — измърмори Джон.
Злите умни очи на Корин сякаш го пронизаха.
— Значи я пусна? — Не изглеждаше изненадан.
— Вие знаете?
— Сега го разбрах. Кажи ми защо я пощади.
Трудно беше да се опише с думи.
— Баща ми никога не използваше палач. Казваше, че дължи на хората, които убива, да ги погледне в очите и да чуе последните им думи. А когато погледнах в очите на Игрит, аз… Знам, че беше враг, но не видях зло в нея.
— Не го е имало и в другите двама.
— Тогава беше въпрос на техния живот или нашия — каза Джон. — Ако ни бяха видели, ако бяха изсвирили с рога…
— Диваците щяха да ни изловят и да ни заколят, така е.
— Но сега рогът е в Каменната змия, а аз взех ножа и брадвата на Игрит. Тя е зад нас, без оръжие…
— И едва ли ще е заплаха — съгласи се Корин. — Ако държах да бъде убита, щях да оставя при нея Ибин или щях да я убия сам.
— Тогава защо ми го заповядахте?
— Не съм ти го заповядал. Казах ти да направиш каквото трябва да се направи и те оставих сам да решиш какво да бъде. — Корин стана и пъхна дългия меч в ножницата си. — Когато искам да се огледа планина, викам Каменната змия. Ако трябва да се забие стрела между очите на някой враг от другата страна на заснежено поле, взимам Долбридж. Ибин може да накара всекиго да каже тайните си. За да водиш хора, трябва да ги познаваш, Джон Сняг. От тази сутрин знам за теб повече.
— А ако я бях убил? — попита Джон.
— Щеше да е мъртва и пак щях да знам за теб повече, отколкото преди. Но стига приказки. Трябва да поспиш. Чакат ни много левги път, и опасности. Ще ти е нужна сила.
Джон не мислеше, че сънят ще го споходи, но знаеше, че Полуръката е прав. Намери си място на завет под една надвиснала канара и си свали наметалото, за да се завие.
— Дух — извика той. — При мен. Ела. — Винаги спеше по-добре с големия бял вълк до себе си. Миризмата му му носеше утеха, както и топлината на рунтавата му светла козина. Този път обаче Дух само го погледна. После се обърна и се стопи в тъмнината. „Иска да ловува“ — помисли Джон. Навярно имаше диви кози в тези планини. Скалните котки все пак трябваше да преживяват с нещо. — Само не се опитвай да изядеш някоя котка — промърмори той в полусън. Дори за едно вълчище това щеше да е опасно. Загърна се в наметалото и се опъна под скалата.
Сънува вълчища.
Вместо шест, вълчищата бяха пет и се бяха пръснали надалече едно от друго. Изпитваше дълбока празнота, някакво усещане за липса на цялост. Гората беше огромна и студена, а те бяха толкова малки, толкова сами и изгубени. Братята му бяха там някъде, навън, както и сестра му, но беше изгубил миризмата им. Той клекна, вдигна глава към тъмнеещото небе и викът му отекна през гората, протяжен, самотен и скръбен. Когато заглъхна, той наостри уши и се вслуша за отговор, но единственият звук бе въздишката на снежния повей.