Джон?
Викът дойде някъде зад него, по-тих от шепот, но и силен. Може ли един вик да е тих? Той извърна глава и потърси брат си, потърси дългия сив силует, пристъпващ под дърветата, но нямаше нищо, само…
Язово дърво.
Сякаш бе изникнало от самата скала. Белите му клони се извиваха през милиарди процепи и тънки като косъм пукнатини. Дървото беше по-тънко от язовите дървета, които бе виждал, тънко като фиданка, но растеше пред очите му, клоните му бързо се удебеляваха и се протягаха към небето. Той предпазливо обходи дървото и се озова пред лицето. Гледаха го червени очи. Бяха свирепи очи, но го гледаха с радост. Язовото дърво имаше лицето на брат му. Винаги ли имаше три очи брат му?
„Не винаги — стигна до него безшумният вик. — Не преди враната.“
Той подуши кората, помириса в нея вълк, дърво и момче, но зад това имаше и други миризми — наситената миризма на топла земя и коравата миризма на камък, и още нещо, нещо ужасно. Смърт, разбра той. Душеше смърт. Дръпна се, козината му настръхна и зъбите му се оголиха.
„Не се бой. На мен в тъмното ми харесва. Никой не може да те види, но ти можеш да ги виждаш. Но най-напред трябва да си отвориш очите. Виждаш ли? Ето така.“ И дървото посегна, и го докосна.
И изведнъж той отново се озова сред планините, лапите му бяха затънали дълбоко в снежна пряспа и той стоеше на ръба на огромен пропад. Пред него Писклив проход се отваряше в просторна пустош и една дълга долина се беше проснала пред него като юрган, окъпана в цветовете на есенния следобед.
Единият край на долината беше запушен от огромна синкавобяла стена, забита между планините, сякаш ги беше отместила настрани, и за миг той си помисли, че се сънува в Черен замък. След това осъзна, че гледа река от лед, висока хиляди стъпки. Под тази бляскава студена грамада имаше голямо езеро, в чиито дълбоки кобалтови води се отразяваха околните заснежени зъбери. Сега чак видя, че долу в долината има хора. Много хора, хиляди. Някои деряха огромни дупки в полузамръзналата пръст, а други се обучаваха за бой. Пред очите му конници се понесоха срещу стена от щитове, яхнали коне, не по-големи от мравки. Звукът от тяхната игра на битка бе като стържещи стоманени листа, заглъхващ и усилващ се от вятъра. Лагерът им беше безреден; нямаше изкопи, нямаше остри колове, нямаше ги спретнатите редици на коневръзите. Навсякъде безразборно се бяха пръснали землянки и заслони, като пъпки по лицето на земята. Той зърна нахвърляни купища сено, замириса му на кози и овце, на коне и свине, на псета. От хиляди готварски огньове се виеха нишки черен дим.
„Това не е армия, нито е град. Това е цял народ, събран на едно място.“
На отсрещния бряг на дългото езеро една от могилите се раздвижи. Той се вгледа в нея и видя, че изобщо не е от пръст, а е жива, някакъв космат и тромав звяр с опашка вместо нос и бивни, по-големи от тези на най-големия глиган. А съществото, което го яздеше, също беше огромно, и нещо във формата му не беше както трябва, много дебели бяха краката и бедрата му, за да е човек.
А след това внезапен студен лъх накара козината му да настръхне и въздухът затрепера от плясъка на криле. Когато вдигна очи нагоре, към ледено белите планински висини, от небето се спусна сянка. Пронизителен писък разцепи въздуха и той видя как се разгънаха синьо-сивите краища на криле и скриха слънцето, и…
— Дух! — извика Джон, сепна се и изправи гръб. Все още усещаше ноктите, болката. — Дух, при мен!
Но вместо Дух се появи Ибин, хвана го и го разтърси.
— Тихо! Да доведеш диваците ли искаш? Какво ти стана бе, момче?
— Сън — изломоти Джон. — Бях Дух, бях на ръба на планината и гледах една замръзнала река, и нещо ме нападна. Птица… орел, мисля…
Скуайър Долбридж се усмихна.
— А в моите сънища има само хубави жени. Защо не сънувам по-често…
Корин дойде и застана при него.
— Замръзнала река, казваш?
— Млечна вода изтича от едно голямо езеро в подножието на ледник — подхвърли Каменната змия.
— Имаше едно дърво с лицето на брат ми. Диваците… бяха хиляди, повече, отколкото мислех, че съществуват. И великани, яхнали мамути.
По наклона на светлината Джон прецени, че е спал четири или пет часа. Главата го болеше, тилът му, където се бяха забили ноктите, също. „Но това беше насън.“