— Дух, ела — извика Джон и вълчището закрачи до него като светла сянка в нощта.
Яздиха цяла нощ. Вятърът се усили. Понякога ставаше толкова тъмно, че слизаха и продължаваха пешком, всеки повел коня си. Веднъж Ибин подхвърли, че някоя и друга факла няма да им дойдат зле, но Корин каза „никакви факли“ и толкова. Някъде в тъмното скална котка изпищя свирепо и гласът й заотскача от скала на скала, сякаш й отвърнаха още дузина котки. Веднъж на Джон му се стори, че зърна две блеснали очи, големи като месечина по жътва.
В най-черния час преди съмване спряха да напоят конете и да им дадат по шепа овес.
— Не сме далече от мястото, където умряха диваците — каза Корин. — Там един мъж може да спре сто. Подходящият мъж. — Погледна Долбридж.
Скуайърът кимна.
— Оставете ми толкова стрели, колкото можете да заделите, братя. — Той потупа лъка си. — И дайте на коня ми една ябълка, като се върне у дома. Заслужи си го, горкото животно.
„Остава тук да умре“ — осъзна Джон.
Корин плесна скуайъра по ръката.
— Ако орелът се спусне да те види…
— …ще му пораснат още пера.
Последното, което Джон видя от скуайър Долбридж, беше гърбът му, когато се закатери по тясната пътечка към височините. На зазоряване Джон вдигна очи към безоблачното небе и видя едно черно петно да се движи през синевата. Ибин също го видя и изруга, но Корин му каза да замълчи.
— Чуйте.
Джон затаи дъх и чу. Далече зад тях отекна ловен рог.
— Вече идват — каза Корин.
ТИРИОН
Под го облече подходящо за тежкото му изпитание, в плюшена туника в ланистърския пурпур, и му донесе служебната верига. Тирион я остави на нощната си масичка. Сестра му не обичаше да й се напомня, че все пак той е Ръката на краля, а той не желаеше да подгрява повече и без това напечените им отношения.
Варис го застигна, докато прекосяваше двора.
— Милорд — каза той почти без дъх. — Мисля, че трябва да видите това веднага. — Подаде му свитък пергамент с меката си бяла ръка. — Донесение от севера.
— Добра ли е новината, или лоша? — попита Тирион.
— Не мога да съдя.
Тирион разви свитъка. Наложи се да примижи, докато го прочете на светлината на факлата.
— Милостиви богове! — промълви той. — И двамата?
— Боя се, че да, милорд. Толкова скръбно! Толкова млади и невинни.
Тирион си спомни как виеха вълците, когато малкото Старкче падна. „Дали вият и сега?“
— Казал ли си го на някой друг? — попита той.
— Все още не, макар че съм длъжен, разбира се.
Той нави писмото.
— Аз ще кажа на сестра ми. — Искаше да види как ще приеме новината. Много държеше на това.
Кралицата изглеждаше особено хубава. Беше облякла къса рокля от тъмнозелено кадифе, отиващо на цвета на очите й. Златистата й коса се спускаше на букли по оголените й рамене, а около кръстчето си беше стегнала коланче, отрупано със смарагди. Тирион изчака да седне и да му поднесат чаша вино, преди да й подаде писмото. Не каза нито дума. Церсей примига невинно и взе свитъка от ръката му.
— Вярвам, че си доволна — каза той, докато тя четеше. — Убеден съм, че искаше момчето на Старк да умре.
Церсей направи кисела гримаса.
— Джайм го хвърли от прозореца, не аз. От любов, каза, все едно че това щеше да ме зарадва. Беше глупаво и опасно освен това, но кога милият ни брат се е спирал да помисли?
— Момчето ви е видяло — изтъкна Тирион.
— Беше дете. Щях да го сплаша да замълчи. — Тя замислено погледна писмото. — Защо съм длъжна да търпя обвинения всеки път, когато някой Старк си счупи пръста? Това е работа на Грейджой, нямам нищо общо.
— Да се надяваме, че и лейди Кейтлин го вярва.
Очите й се разшириха.
— Но тя не би могла…
— Да убие Джайм ли? Ти какво би направила, ако убият Джофри и Томен?
— Все още държа Санса — заяви кралицата.
— Ние все още държим Санса — поправи я той, — и няма да е зле да внимаваме много с нея. Впрочем къде е вечерята, която ми обеща, мила сестричко?
Церсей предложи вкусна вечеря, това не можеше да се отрече. Започнаха с кремсупа от жълъди, хрупкав горещ хляб и зеленчуци с ябълки и борови връхчета. След това дойде месеник със змиорки, намазан с мед пушен бут, моркови в масло, бял боб и бекон, и печен лебед с пълнеж от гъби и стриди. Тирион беше изключително вежлив; предлагаше на сестра си отбрани части от всяко свое блюдо и се стараеше да яде само това, което ядеше и тя. Не че се страхуваше да не би да го отрови, но малко повечко предпазливост нямаше да навреди.