— Заради хора като вас.
— Други като мен няма. Аз съм единствен.
„У него няма нищо освен наглост и гордост, и безсмислената храброст на един луд. Ако имаше поне искрица доблест в него, отдавна щеше да е мъртъв.“
— Щом няма да говорите с мен, така да бъде. Изпийте си виното или се изпикайте в него, сир, все ми е едно.
И тъкмо беше хванала дръжката на бравата, когато той каза:
— Лейди Старк. — Тя се обърна и зачака. — Всичко ще ръждяса в тази влага — продължи Джайм. — Дори възпитанието на човек. Останете и ще получите своите отговори… срещу цена.
„Срам няма.“
— Пленниците не поставят цени.
— О, ще се уверите, че моята е съвсем скромна. Вашият тъмничар нищо не ми казва, освен нагли лъжи, и при това дори не може да ги поддържа. Един ден каже, че Церсей я одрали жива, на другия ден е баща ми. Отговорете на моите въпроси и аз ще отговоря на вашите.
— Само истината?
— О, ама вие истината ли искате? Внимавайте, милейди. Тирион казва, че хората често жадуват за истината, но рядко им харесва вкуса й, когато им я поднесат.
— Достатъчно силна съм, за да чуя всичко, което решите да кажете.
— Ваша воля. Но първо, ако обичате… виното. Гърлото ми е попресъхнало.
Кейтлин провеси лампата на вратата и придърпа чашата с каната. Джайм плисна от виното на устата си преди да глътне.
— Кисело и гадно. Но ще свърши работа. — Опря гръб на стената, прибра колене към гърдите си и се втренчи в нея. — Първият ви въпрос, лейди Кейтлин?
Кейтлин не знаеше колко дълго може да продължи тази игра и реши да не губи време.
— Вие ли сте бащата на Джофри?
— Нямаше да ме попитате, ако не знаехте отговора.
— Искам да го чуя от вашата уста.
Той сви рамене.
— Джофри е мой. Както и другите отрочета на Церсей, предполагам.
— Признавате, че сте любовник на собствената си сестра?
— Винаги съм обичал сестра си, а вие вече ми дължите два въпроса. Живи ли са все още всички мои близки?
— Сир Стафорд Ланистър е убит при Волско кръстовище, както ми съобщиха.
Джайм остана безразличен.
— Чичо Дръвник, както го наричаше сестра ми. Интересуват ме Церсей и Тирион. Както и баща ми.
— Те са живи, и тримата. — „Но не за дълго, ако боговете са милостиви.“
Джайм отпи глътка вино.
— Питайте по-нататък.
Кейтлин се зачуди дали ще посмее да отговори на следващия й въпрос, без да излъже.
— Как падна синът ми Бран?
— Аз го хвърлих от един прозорец.
С такава лекота го каза, че тя онемя. „Ако имах нож, щях да го убия веднага“ — помисли Кейтлин, но веднага се сети за момичетата. И каза със свито гърло:
— Вие бяхте рицар, заклел се да закриля слабите и невинните.
— Да, той беше много слаб, макар че едва ли невинен. Шпионираше ни.
— Бран не би шпионирал.
— Тогава трябва да вините онези скъпи на сърцето ви богове, които доведоха момчето на прозореца ни и му позволиха да зърне нещо, което не биваше да вижда.
— Да виня боговете? — каза тя невярващо. — Хвърлила го е вашата ръка. Вие сте поискали смъртта му.
Веригите му леко издрънчаха.
— Рядко хвърлям деца от кули, за да подобря здравето им. Да, исках да умре.
— И след като не успяхте, разбрахте, че сте в по-голяма опасност от всякога, затова сте дали на своя убиец торба сребро, за да се погрижите Бран да не се събуди повече.
— Така ли? — Джайм вдигна чашата и отпи дълга глътка. — Не мога да отрека, че сме обсъждали това, но вие бяхте непрекъснато с момчето, вашият майстер и лорд Едард го навестяваха често, имаше и стражи, дори онези проклети вълчища… щеше да ми се наложи да си пробивам път с бой през половината Зимен хребет. И защо да си правя целия този труд, след като изглеждаше, че момчето само ще си умре?
— Ако ме лъжете, тази беседа приключи. — Кейтлин протегна ръцете си да му покаже пръстите и дланите си. — Мъжът, който влезе да среже гърлото на Бран, ми остави тези белези. Вие се кълнете, че не сте съучастник в изпращането му?
— Кълна се в честта си на Ланистър.
— Вашата чест на Ланистър струва по-малко от това. — Тя изрита ведрото с фекалии. Гнусната смрад потече по пода на килията и се просмука в нахвърляната слама.