— Могъл си да го обмислиш преди да го вземеш. О, ходът беше много хитър, това ти го признавам. Само трябваше да проявиш малко повече разум, да сринеш замъка и да върнеш двете принцчета в Пайк за заложници, и щеше да си спечелил войната с един удар.
— Много щеше да ти хареса, нали? Да видиш наградата ми превърната в пепел и руини.
— Твоята награда ще е съдбата ти. Кракените се вдигат от морето, Теон, или го забрави през тези свои години при вълците? Нашата сила е в корабите ни. Моят „дървен нужник“ е достатъчно близо до морето, за да стига при мен продоволствие и свежи попълнения всеки път, когато ми потрябват. Но Зимен хребет е на стотици левги навътре в сушата, обкръжен е от гори, хълмове, враждебни укрепления и замъци. И не се заблуждавай, всеки мъж на хиляда левги околовръст вече е твой враг. Ти се погрижи за това, когато заби онези глави над портите. — Аша поклати глава. — Как е възможно да си такъв проклет глупак? Деца…
— Те ме предизвикаха! — изрева той. — И освен това беше кръв за кръв. Двама синове на Едард Старк платиха за Родрик и Мейрон. — Думите се изтъркаляха от езика му сами, но Теон веднага разбра, че баща му ще ги одобри. — Дадох покой на духовете на братята ми.
— Нашите братя — напомни му Аша с нещо като усмивка, подсказваща, че взима тези приказки за възмездие за малко попресолени. — От Пайк ли доведе духовете им, братко? Аз пък мислех, че безпокоят само баща ни.
— Кога ли е разбирала една девица нуждата на един мъж да отмъсти! — Дори баща му да не одобреше подарения му Зимен хребет, трябваше да одобри отмъщението на Теон за братята му!
Аша се изсмя презрително.
— Този сир Родрик също би могъл да изпита тази мъжка потребност, не мислиш ли? Но каквото и друго да си, Теон, ти все пак си кръв от моята кръв. В името на общата ни майка, върни се в Дълбоки лес с мен. Подпали Зимен хребет и се върни, докато още можеш.
— Не. — Теон намести короната. — Взех го този замък и смятам да го удържа.
Сестра му го изгледа. После каза:
— Тогава ще си го държиш, докато си жив. — И въздъхна. — Според мен си мирише на пълна глупост, но какво ли разбира една свенлива девица от такива неща? — На вратата се обърна и му се усмихна с насмешка. — Между другото, това е най-грозната корона, която съм виждала. Сам ли си я направи?
Тя го остави да кипи и се задържа само колкото да нахрани и напои конете си. Половината от мъжете, които беше довела, се върнаха с нея — излязоха през същата Ловджийска порта, през която бяха избягали Бран и Рикон.
Теон изгледа заминаването им от стената. Когато сестра му се скри в мъглите на Вълчия лес, неволно се зачуди защо не я послуша и не замине с нея.
— Отиде си, а? — Смрад стоеше до лакътя му.
Теон нито беше чул приближаването му, нито го беше помирисал. Едва ли имаше човек, когото по-малко искаше да види в този момент. Безпокоеше се всеки път, щом го видеше да обикаля наоколо жив, с това, което знаеше. „Трябваше да уредя и неговата смърт, след като той уби другите“ — помисли Теон, но мисълта го изнерви още повече. Колкото и да изглеждаше невероятно, Смрад можеше да пише и да чете, и притежаваше достатъчно проблясъци на разум, за да е скрил някъде опис на онова, което бяха направили.
— Милорд принце, да ме прощавате, но не беше редно да ви оставя сам. И десет души. Това изобщо няма да стигне.
— Знам го — каза Теон. „Аша също.“
— Е, аз сигурно бих могъл да ви помогна — каза Смрад. — Дайте ми кон и торба пари и мога да ви намеря свестни мъже.
Теон присви очи.
— Колко?
— Стотина, да речем. Двеста. Може и повече. — Усмихна се и светлите му очи блеснаха. — Роден съм тук на север. Доста хора познавам, а и мнозина познават Смрад.
Двеста души все още не бяха армия, но човек нямаше нужда от хиляди, за да държи замък като Зимен хребет. Стига да можеха да се научат с кой край на копието се убива, щяха да наклонят везните.
— Направи каквото каза и ще разбереш, че не съм неблагодарен. Можеш да назовеш наградата си.
— Ами, такова, милорд, не съм имал жена, откакто тръгнах с лорд Рамзи — каза Смрад. — Бях хвърлил око на онази Пала, пък и чувам, че няма да й е за пръв път, така че…
Твърде далече беше отишъл със Смрад, за да се връща тепърва.
— Двеста души и е твоя. Но само един по-малко и можеш да си чукаш свинете.