В другия край на града хиляди хора се бяха стекли във Великата септа на Белор на хълма на Висения и те също щяха да пеят, гласовете им щяха да се възвисят на вълни над града, отвъд реката, нагоре към небесата. „Боговете би трябвало непременно да ни чуят“ — каза си тя.
Санса знаеше повечето химни и се стараеше колкото може да приглася и в онези, които не знаеше. Пееше със старите белокоси слуги и с неспокойните млади невести, със слугинчета от кухните и с войници, с готвачи и соколари, с рицари и ратници, скуайъри и готварски ратайчета, и с майки кърмачки. Пееше с тези, които бяха в замъка, и с онези извън него, пееше с целия град. За милост пееше тя, за живите, както и за умрелите, за Бран и Рикон, и за Роб, за своята сестра Аря, както и за незаконния си брат Джон Сняг, далеч там някъде на Вала. Пееше за майка си и за баща си, за дядо си лорд Хостър и за вуйчо си Едмур Тъли, за приятелката си Джейн Пули и за пияния крал Робърт, за септа Мордейн и за сир Донтос пееше, и за Джори Касел и майстер Лувин, за всички храбри рицари и войници, които щяха да умрат днес, и за децата и жените им, които щяха да ги оплачат, а най-сетне, към самия край, запя дори за Тирион Дяволчето и за Хрътката. „Той не е истински рицар, но все пак ме спаси — каза безмълвно тя на Майката. — Спаси го, ако можеш, и смири гнева, който кипи в душата му.“
Но когато септонът се възкачи нависоко и призова боговете да закрилят и опазят техния истински и благороден крал, Санса стана. Проходите бяха претъпкани. Наложи й се да си пробива път с рамо, докато септонът зовеше Ковача да влее сила в меча на Джофри и в щита му, Воина — да го дари с кураж, Отеца — да го опази в труден час.
„Дано му се счупи мечът и му се пръсне щитът — помисли хладно Санса, докато се провираше към вратата. — Дано го остави куражът му и всички да го изоставят.“
Неколцина стражи крачеха по бойниците над портата, но инак замъкът изглеждаше празен. Санса спря и се вслуша. Някъде отдалече се носеха шумовете на битка. Пеенето почти ги заглушаваше, но все пак се чуваха: плътният протяжен стон на бойни рогове, скърцането и тътенът на мятащите камъни катапулти, плясъкът на огнените гърнета — пукотът на горящия катран и свисъкът на скорпионите, изхвърлящи дългите един разкрач метални стрели… и освен всичко това — виковете на умиращи мъже.
Друг вид песен беше това, ужасна песен. Санса придърпа качулката на наметалото си и забърза към Мегоровата стега, замъка в замъка, където кралицата бе обещала, че всички ще са в безопасност. В подножието на подвижния мост се натъкна на лейди Танда и двете й дъщери. Фалайз бе пристигнала предния ден от замъка Стоукуорт с малък отряд войници. Мъчеше се да подкара сестра си по моста, но Лолис се беше впила в слугинята си и хлипаше:
— Не искам, не искам, не искам…
— Битката вече започна — каза лейди Танда с треперлив глас.
— Не искам, не искам!
Санса нямаше как да ги отбегне и ги поздрави учтиво.
— Мога ли да помогна?
Лейди Танда се изчерви от срам.
— Не, милейди, но ви благодаря от сърце. Моля да извините дъщеря ми, не е добре.
— Не искам. — Лолис впи ръце в полата на слугинята си — слабо хубавичко момиче с къса тъмна коса, на което като че ли страшно му се искаше да бутне господарката си в сухия ров върху железните шипове. — Моля ви, моля ви, не искам.
Санса й заговори кротко.
— Вътре ще бъдем тройно по-защитени, и освен това ще има храна, пиене и песни.
Лолис я зяпна с отворена уста. Имаше мътнокафяви очи, които винаги изглеждаха влажни от сълзи.