Него да бяха направили адмирал, щеше да го направи по съвсем различен начин. Най-напред щеше да изпрати няколко от най-бързите си кораби да пробият по реката и да видят какво ги очаква, вместо да блъска като овен с главата напред. Когато го предложи на сир Имри, лорд висшият капитан му благодари учтиво, но в погледа му липсваше вежливост. „Кой е този долен страхливец? — питаха тези очи. — Не беше ли онзи, който си купи рицарството с товар лук?“
Със своите четири пъти повече кораби от армадата на момчето крал сир Имри не смяташе за нужно да проявява предпазливост или да прилага подвеждащи тактики. Беше организирал флотата си в десет бойни линии, всяка с по двадесет кораба. Първите две редици трябваше да профучат нагоре по реката и да пометат малката флотилия на Джофри или „момчешките играчки“, както ги нарече сир Имри, предизвиквайки смеха на височайшите си капитани. Тези след тях щяха да свалят под града стрелци копиеносци и едва след това да се включат в речното сражение. Малките и по-бавните кораби в тила щяха да пренасят главните сили на Станис от южния бряг, под защитата на лисенците на Саладор Саан, който щеше да остане отвън в залива в случай, че Ланистърите са скрили нагоре по крайбрежието други кораби, готови да ударят в тил.
Откровено казано, припряността на сир Имри имаше известно обяснение. Ветровете не проявиха благосклонност към тях по пътя имот Бурен край. Бяха изгубили две гемии в скалите на Коработрошача още в деня на отплаването си — лош знак за едно начало. Една от мирските галери беше заседнала в проливите на Тарт, а един щорм ги застигна, докато навлизаха в Гърлото, и ги разпръсна из половината Тясно море. Най-после успяха да се прегрупират с дванадесет кораба по-малко край засланящия от вятъра Сърп на Масей, в по-спокойните води на залива Черна вода, но бяха загубили доста време.
Станис щеше да е пристигнал два дни по-рано при устието на Черна вода. Кралският път вървеше право от Бурен край към Кралски чертог — много по-къс маршрут от морския, а войската му беше предимно конна — близо двадесет хиляди рицари, лека конница и ездачи наемници, неволното наследство от Ренли за брат му. Щяха да стигнат бързо, но бронираните им дестриери и дългите дванадесет стъпки пики нямаше много да им помогнат срещу дълбоките води на бързея на Черна вода и високите каменни стени на града. Станис щеше да вдигне стана с лордовете си на южния бряг и без съмнение щеше да ври и кипи от нетърпение и да се чуди какво е направил сир Имри с флотата му.
Два дни по-рано край скалата на Мерлинг бяха видели няколко рибарски лодки. Рибарите се разбягаха, но един по един ги изловиха и ги качиха на борда.
— Лъжичка победа, която идва съвсем навреме, за да настрои стомаха преди битката — бе заявил радостно сир Имри. — Така мъжете огладняват за голямото ядене.
Но Давос се заинтересува повече от онова, което пленниците можеха да им кажат за отбраната на Кралски чертог. Джуджето подготвяло някаква верига, с която да затвори устието на реката, макар че мненията на рибарите се различаваха по това дали работата е завършила, или не. Давос се улови, че му се иска да е завършила. Ако реката се окажеше затворена, сир Имри щеше да се принуди да спре и да поразмисли.
Морето се бе изпълнило със звуци: крясъци и команди, бойни рогове и барабани, писък на гайди, плясък на хилядите дървени гребла по водата.
— Дръж линия! — изрева Давос. Вятърът задърпа старото му зелено наметало. Елекът от щавена кожа и малкият шлем в краката му бяха единствените му доспехи. Вярваше, че в морето тежката стомана по-скоро може да ти вземе живота, отколкото да го спаси. Сир Имри и другите знатни капитани не споделяха мнението му; крачеха наперено по палубите си в бляскавите стоманени брони.
„Стара вещица“ и „Морско конче“ вече бяха заели местата си, както и „Червен нокът“ на лорд Селтигар зад тях. Откъм десния борд на „Лейди Маря“ на Алард се виждаха трите галери, които Станис бе пленил от нещастния лорд Сънглас, „Благочестие“, „Молитва“ и „Вяра“, с гъмжащи от стрелци палуби. Дори и „Риба меч“ вече се приближаваше с тежко поклащане по неспокойното море, с помощта както на греблата, така и на платната. „Кораб с толкова много гребла би трябвало да е много по-бърз — неодобрително прецени Давос. — Заради овена е. Много е тежък, няма баланс.“