Вятърът напираше от юг, но с греблата това нямаше значение. Щяха да нахлуят с приливната вълна, но речното течение щеше да е в изгода на Ланистърите, а при вливането си Черна вода се усилваше. Първият сблъсък неизбежно щеше да е в полза на противника. „Пълна глупост е да ги срещаме на Черна вода“ — помисли Давос. При всяка среща в открито море бойните им линии щяха да притиснат вражеската флота от двата фланга и да ги изтласкат, докато не се разбият в скалите. Но по реката числеността и големината на корабите на сир Имри нямаше да предложат голямо предимство. Не можеха да вкарат повече от двадесет кораба един до друг, рискуваха греблата им да се заплетат и да се потрошат.
Отвъд редицата кораби Давос зърна Червената цитадела на високия хълм на Егон, тъмна на фона на лимоненожълтото небе. Отвъд реката южният бряг бе почернял от мъже и хора, размърдали се като разбунен мравуняк, след като бяха видели приближаването им. Станис щеше да ги държи заети с коване на стълби и правене на стрели, но въпреки това самото чакане щеше да е трудно поносимо. Оттам закънтя писклив бронзов хор от тръби, почти веднага заглушен от рева на хиляди гърла. Давос стисна кесийката с костите от пръстите си и безмълвно се помоли за късмет.
„Ярост“ щеше да е в центъра на първата бойна линия, фланкиран от „Лорд Стефон“ и „Еленът на моретата“, всеки с по двеста гребла. Вляво и вдясно бяха стотарите: „Лейди Хара“, „Бяла риба“, „Смеещия се лорд“, „Морски демон“, „Рогата чест“, „Дрипавата Дженна“, „Тризъбец три“, „Бързия меч“, „Принцеса Ренис“, „Кучешки нос“, „Скиптър“, „Вярната“, „Червения гарван“, „Кралица Алисан“, „Котка“, „Дръзкия“ и „Драконова гибел“. От всяка кърма се вееше огненото сърце на Господаря на Светлината, червено, жълто и оранж. Зад Давос и синовете му следваше друга линия стотари, командвани от рицари и лорд-капитани, а зад тях бе по-малкият и по-бавен мирски контингент — кораби с не повече от осемдесет гребла. Още по-назад идеха платноходите, търговските кораби и тромавите гемии, а най-накрая оставаше Саладор Саан на своя горд „Валириан“ — висок грамаден кораб с триста гребла, покрай който пълзяха останалите му галери, отличими с пъстрите ивици на корпусите си. Напереният лисенски принц не бе останал доволен от това, че му повериха ариергарда, но се разбра, че сир Имри разчита на него не повече, отколкото Станис. „Твърде придирчив и твърде много приказки за златото, което му дължат.“ Давос обаче въпреки всичко съжаляваше. Саладор Саан беше находчив пират, а хората му — родени моряци, безстрашни в боя. Това, че ги оставиха в тила, си беше чиста загуба.
Чу се дълбок рев на рог: сир Имри даваше сигнал за атака. „Риба меч“ най-после се бе присъединил към първата линия, макар че още не бяха прибрали платната.
— Пълен напред! — ревна Давос.
Барабанът заби по-бързо и греблата зацепиха водата. Войниците по палубите заудряха с извадени мечове по щитовете си, а стрелците изпънаха лъковете и издърпаха първите стрели от колчаните. Галерите в първата бойна линия скриваха гледката, затова Давос крачеше нервно и търсеше пролука да види по-добре. Никаква следа от верига не забеляза. Устието на реката зееше отворено, готово сякаш да ги погълне. Освен…
В дните си на контрабандист Давос често се беше шегувал, че познава бреговата линия на Речен бряг като петте си пръста. Тромавите кули от нов, необрулен от вятър и сол камък една срещу друга при устието на Черна вода можеше нищо да не означават за сир Имри Флорент, но за него бяха като два нови пръста, изникнали от китката му.
Заслонил очи срещу залязващото слънце, той се вгледа по-внимателно в тези кули. Бяха твърде малки, за да държат сериозен гарнизон. Едната на северния бряг беше вдигната под скалистия нос, с намръщената зад нея Червена цитадела; основата на противоположната й на южния бряг беше във водата. „Изровили са ров през брега“, веднага разбра той. Това щеше да затрудни щурма на кулата. На нападателите щеше да се наложи да газят през водата или да градят понтон през малкия канал. Станис беше поставил долу стрелци, за да обстрелват защитниците, ако някой безразсъдно покаже глава над бойниците, но иначе не беше се престарал.
Нещо проблесна ниско долу, където водата се завихряше около основата на кулата. „Веригата… и въпреки това не са затворили реката. Защо?“