Сърцето на Давос Държеливия спря да бие.
— Не! — промълви той.
В рева и трясъка ни битката никой не го чу, освен Матос. Във всеки случай капитанът на „Риба меч“ определено не го чу, решен на всяка цена и той да прободе нещо с тарана си. „Риба меч“ тръгна на бойна скорост, а Давос вдигна посечената си ръка и стисна кожената кесийка, в която държеше костите от пръстите си.
Със скърцане, пращене и трясък „Риба меч“ с един удар разцепи гнилата коруба. Тя се пръсна като презрял плод, но едва ли някога плод беше издавал този разкъсващ ушите дървен писък. Давос видя как от вътрешността се заизлива зеленото от хиляди счупени делви — отрова от червата на умиращ звяр, лъскава, блестяща, плъзна се по речната повърхност…
— Пълен назад! — изрева той. — Назад. Махайте се от нея, пълен назад, назад! — Срязаха въжетата и палубата поднесе под краката му и „Черната Бета“ се изтръгна от плена на „Белия рогач“. Греблата й забиха във водата.
После чу едно късо и рязко „вуффф“, сякаш някой духна в ухото му. Последва ревът, палубата изчезна под него, черна вода го шибна в лицето, напълни носа и устата му. Давеше се и потъваше. Объркан къде е долу и къде — горе, Давос заблъска в паника е ръце и крака, докато не изплува на повърхността. Изплю вода, пое въздух, сграбчи с две ръце някаква греда и се задържа.
„Риба меч“ и гнилият корпус бяха изчезнали. Около него цапаха давещи се мъже, вкопчени в пушещи дървени отломки. По водата се вихреше висок двадесет стъпки демон от зелен пламък с дузина ръце, всяка от които стискаше камшик, и каквото докоснеше, лумваше в пламъци. Давос видя, че „Черната Бета“ гори, както и „Бял рогач“ и „Верни“ от двете й страни. „Благочестие“, „Котка“, „Вещица“, „Вярност“, „Ярост“ — всички се бяха взривили, „Кралски десант“ и „Божия милост“ също — демонът беше изял и своите. Бляскавата „Гордост на Дрифтмарк“ на лорд Веларион се мъчеше да обърне, но демонът докосна лениво със зеления си пръст сребристите гребла и те лумнаха като натопени във восък фитили. За миг галерата сякаш погали реката с два реда дълги ярки факли.
Течението го завъртя и той зарита, за да избегне носещото се към него огнено петно. „Синовете ми“ — помисли Давос, но нямаше как да ги потърси сред бушуващия хаос. Към него се носеше друга гнила коруба, натежала от товара си от адски огън. Самата Черна вода сякаш беше кипнала в коритото си и димът от горящи греди и горящи хора, и парчета от изгорели кораби изпълваха въздуха.
„Завлича ме към залива.“ Там щеше да е също толкова зле; трябваше някак да се добере до брега, беше добър плувец. Галерите на Саладор Саан също щяха да са отвън в залива, сир Имри му беше заповядал да остане в тила…
И тогава въртопът го превъртя отново, с лице към залива, и Давос видя какво го чака надолу.
„Веригата. Богове милостиви, вдигнали са веригата.“
Там, където реката се уширяваше, за да се влее в залива Черна вода, веригата се беше изпънала на две-три стъпки над водата. Няколко галери вече се бяха натресли в нея и течението тласкаше други към тях. Почти всички бяха в пламъци, останалите също скоро щяха да пламнат. Давос успя да различи шарените корпуси на корабите на Саладор Саан отвъд, но разбра, че никога няма да ги достигне. Между него и тях се беше изпънала стена от нажежена до червено стомана, горящо дърво и вихрещ се в бесния си танц зелен пламък. Устието на Черна вода се беше превърнало в устие към ада.
ТИРИОН
Неподвижен като водоливник, Тирион Ланистър беше клекнал на зъбера на крепостната стена. Отвъд Калната порта и овъглената пустош на доскорошния рибен пазар и пристанищните скели самата река сякаш беше пламнала. Половината от флотата на Станис гореше заедно с повечето от корабите на Джофри. Целувката на адския огън превръщаше гордите кораби в погребални клади, а хората — в живи факли. Въздухът беше изпълнен с дим, стрели и писъци.
Простолюдие и знатни капитани щяха да видят как вихърът на зелената смърт се носи надолу по течението към техните салове, гемии и баржи, повлечени от бързея на Черна вода. Дългите бели гребла на мирските галери бляскаха като крака на стоножки в усилието си да се измъкнат, но напразно. Стоножките нямаха къде да избягат.
Под стените на града бушуваха пожари — там където бяха избухнали бъчви с горящ катран, но зноят на адския огън ги смали до тлеещи свещи в запалена къща, оранжевите им и пурпурни пряпорци се вееха дрипави на фона на нефритовата гибел. Ниските облаци улавяха цвета на пламналата река и застилаха небето със зловещо красиво зелено сияние. „Ужасна красота. Като драконов огън.“ Тирион се зачуди дали Егон Завоевателя е изпитвал същото, когато се е носел над Полето на огъня.