— А братята му? — попита Джон.
Оръжейникът се замисли за миг.
— Робърт беше истинската стомана. Станис е чисто желязо, черно, здраво и силно, да, но чупливо. Той ще се прекърши преди да се огъне. А Ренли… хм, той е мед, светла и бляскава, хубава да я гледаш, но след един ден битка не струва много.
„А Роб от какъв ли метал е?“ Джон не попита. Ноя беше човек на Баратеон. Най-вероятно смяташе Джофри за законния крал, а Робърт — за предател. Сред братството на Нощния страж имаше мълчалив договор да не се рови много надълбоко за такива неща. Мъжете идваха на Вала от всичките Седем кралства, старата любов и вярност лесно не се забравяха, колкото и клетви да си положил… както самият Джон беше разбрал от личен опит. Дори Сам… домът на баща му се беше клел на Планински рай, чийто лорд Тирел подкрепяше крал Ренли. За тези неща бе по-добре да не се говори. Нощният страж не взимаше страна.
— Лорд Мормон ни чака — каза Джон.
— Няма да ви задържам. — Ноя го потупа по рамото и се усмихна. — Дано боговете са с вас утре, Сняг. И да върнеш чичо си, чу ли?
— Ще го върнем — обеща му Джон.
Лорд-командир Мормон се беше настанил в Кралската кула, след като пожарът бе изкормил неговата. Джон остави Дух при стражите пред вратата.
— Пак стълби — въздъхна окаяно Сам, когато поеха нагоре. — Мразя стълбите.
— Какво пък, това е едно от нещата, които няма да ни мъчат в гората.
Щом влязоха в солария, гарванът изкряска:
— Сняг!
Мормон прекъсна разговора си и се обърна към тях.
— Много се забавихте с тези карти. — Избута настрана останките от закуската си, за да отвори място на масата. — Сложете ги тук. Ще ги прегледам по-късно.
Торен Малък лес, дребен и жилав щурмовак с тънка брадичка и още по-тънка уста под рехаво покълналата брада, изгледа хладно Джон и Сам. Беше един от привържениците на Алисър Торн и никак не обичаше двамата.
— Мястото на лорд-командира е в Черния замък, да властва и да командва — каза той на Мормон, пренебрегвайки новодошлите. — Така е според мен.
— Мен, мен, мен! — изкрещя гарванът и запляска с криле.
— Ако станеш някой ден лорд-командир, прави каквото намериш за добре — отвърна Мормон на щурмовака, — но според мен все още не съм умрял, нито братята са те поставили на моето място.
— Сега аз съм Първи щурмовак, след като Бен Старк се загуби и сир Джаръми го убиха — възрази Малък лес. — Би трябвало аз да поема командването.
Мормон не искаше и да чуе.
— Изпратих Бен Старк и сир Веймар преди него. Нямам намерение да пращам и теб след тях и да си седя тук и да се чудя колко трябва да чакам, преди и теб да пратя в списъка на изгубените. — После натърти: — А Старк си остава Първи щурмовак, докато не разберем със сигурност, че е мъртъв. Дойде ли този ден, аз съм този, който ще посочи заместника му, не ти. Хайде, стига си ми губил времето. Тръгваме утре призори, или си забравил?
Малък лес стана.
— Както заповяда милорд. — На излизане се намръщи на Джон, сякаш той му беше виновен.
— Първи щурмовак! — Очите на Стария мечок пробягаха към Сам. — По-скоро тебе ще назнача за Първи щурмовак. Има нахалството да ми каже в лицето, че съм твърде стар да тръгвам с него. Приличам ли ти на стар, момче? — Косата, отстъпила от петнистия череп на Мормон, се беше прегрупирала под брадичката му в рунтава сива брада, покриваща гърдите му до половина. Той я потупа силно. — Приличам ли ти на слаб?
Сам отвори уста и само изцвърча, без нищо да може да каже. Стария мечок го ужасяваше.
— Не, милорд — побърза да се намеси Джон. — Вие изглеждате силен като… като…
— Недей да ме ласкаеш, Сняг, знаеш, че не минава. Дайте да ги видя тези карти. — Мормон ги прерови мрачно, спираше се на всяка само за един поглед и изпръхтяваше. — Това ли е всичко, което можа да намериш?
— Аз… ми-ми-милорд — запелтечи Сам, — там… там има о-още, н-но… б-бъркотията…
— Стари са — оплака се Мормон и гарванът му подхвана с резкия си грак:
— Стари, стари.
— Селата може да се появяват и изчезват, но хълмовете и реките ще са си на същото място — изтъкна Джон.
— Съвсем вярно. Избрахте ли вече гарваните, Тарли?
— М-м-майстер Емон с-смята да ги п-подбере довечера, след х-храненето.