Кейтлин осъзна, че синът й я гледа отгоре. „Войната ли го накара да порасте толкова бързо — зачуди се тя, — или короната, която сложиха на главата му?“
— Страхуваш се да не срещнеш отново Джайм Ланистър на бойното поле, това ли е истината?
Сив вятър изръмжа, сякаш усети гнева на Роб, а Едмур Тъли сложи ръка на рамото на Кейтлин.
— Кат, престани. Момчето е право.
— Не ме наричайте „момчето“ — каза Роб и се обърна настръхнал срещу вуйчо си, и гневът му се изля неудържим върху Едмур, който искаше само да го подкрепи. — Вече съм почти пълнолетен мъж и крал — вашият крал, сир. И не се боя от Джайм Ланистър. Веднъж го победих, ще го победя отново, ако потрябва, само че… — Избута падналия на очите му кичур и тръсна глава. — Сигурно щях да заменя Кралеубиеца за татко, но…
— Но не и за момичетата? — Гласът й беше ледено спокоен. — Момичетата не са достатъчно важни, нали?
Роб не отговори, но в очите му имаше болка. Сини очи, очите на Тъли, очите, които тя му беше дала. Беше го ранила, но той бе твърде много син на баща си, за да го признае.
„Недостойно беше от моя страна — каза си тя. — Богове милостиви, какво ще стане с мен? Той се старае до предел, толкова се старае, знам го, виждам го и все пак… Изгубих моя Нед, скалата, върху която бе съграден животът ми, не бих могла да понеса ако загубя и момичетата…“
— Ще направя всичко, което мога, за момичетата — каза Роб. — Ако кралицата има капка разум, ще приеме условията ми. Ако не, ще я накарам горко да съжали за деня, в който ми е отказала. — Въпросът явно беше изчерпан за него. — Майко, сигурна ли сте, че няма да приемете да заминете за Близнаците? Там ще сте по-далече от битките и бихте могли да опознаете дъщерите на лорд Фрей, за да ми помогнете да избера невястата си, след като свърши войната.
„Иска да се махна — помисли уморено Кейтлин. — Кралете, изглежда, не би трябвало да имат майки, а аз му казвам неща, които не иска да чува.“
— Ти си достатъчно голям, за да решиш кое от момичетата на лорд Уолдър предпочиташ и без майчина помощ, Роб.
— Тогава замини с Теон. Той тръгва утре. Ще помогне на Малистърови в превозването на тази група пленници до Морски страж и след това ще вземе кораб за Железните острови. Ти също можеш да намериш кораб и да се върнеш в Зимен хребет за един лунен кръг, ако ветровете са добри. Бран и Рикон имат нужда от теб.
„А ти не, това ли искаш да ми кажеш?“
— На милорд баща ми му остават малко дни. Докато дядо ти е жив, мястото ми е в Речен пад при него.
— Мога да ти заповядам да заминеш. Като крал. Мога.
Кейтлин премълча.
— Пак ще кажа, на твое място бих пратила някой друг за Пайк, а Теон бих задържала при себе си.
— Кой по-добре ще се разбере с Бейлон Грейджой от неговия син?
— Джейсън Малистър — предложи Кейтлин. — Титос Черни лес. Стеврон Фрей. Всеки… но не Теон.
Синът й зароши козината на Сив вятър, отбягвайки погледа й.
— Теон се би храбро за нас. Казах ти как спаси Бран от онези диваци във вълчия лес. Ако Ланистърови отхвърлят мира, ще ми трябват корабите на лорд Грейджой.
— Ще ги получиш по-скоро, ако задържиш сина му като заложник.
— Той е бил заложник през половината от живота си.
— И с основание — каза Кейтлин. — Бейлон Грейджой не е от хората, на които може да се разчита. Не забравяй, че той лично е носил корона, макар само за един сезон. Може да поиска отново да я носи.
Роб стана.
— И да поиска, няма да ми се зловиди. Щом аз съм крал на Севера, нека той да е крал на Железните острови, ако това е желанието му. С радост ще му дам корона, стига да ми помогне да съкруша Ланистър.
— Роб…
— Изпращам Теон. Лек ден, майко. Сив вятър, ела. — Роб се отдалечи с бързи крачки и вълчището застъпва след него.
Кейтлин остана на място, загледана в гърба му. Нейният син и вече нейният крал. Колко странно. „Командвай“, беше му казала при Рова на Кайлин. И той я послуша.
— Ще отида да навестя татко — обяви рязко тя. — Ела с мен, Едмур.
— Трябва да поприказвам с новите стрелци, които обучава сир Дезмънд. Ще го навестя по-късно.
„Ако още е жив“ — помисли Кейтлин, но нищо не каза. Брат й по-скоро щеше да приеме битка, отколкото да влезе при болника.
Най-късият път до централната крепост, в която лежеше на смъртно легло баща й, беше през гората на боговете, с тревата, дивите цветя и гъстите редици бряст и секвоя. Зелените листи още шумоляха и се държаха по клоните, без да знаят за вестта, донесена в Речен пад от белия гарван преди две нощи. Есен е дошла, така бе постановил Конклавът, но боговете още не бяха решили да го възвестят на вятъра и на горите. За това Кейтлин им беше покорно благодарна. Есента винаги беше време на страх, с надвисващата зад нея зима. Дори най-мъдрият никога не знаеше дали следващата жътва няма да е последната.