Лари изстена и отново щракна запалката. Този път положението беше много по-неприятно. Беше настъпил тяло на възрастен мъж със синя риза. Сребристо-черната шапчица бе паднала от оплешивяващата глава в скута му. На ревера му беше забодена шестолъчна звезда от ковано сребро. По-нататък имаше още шест-седем трупа — две жени, мъж на средна възраст, още една жена, която може би наближаваше седемдесетте, и две момчета-тийнейджъри.
Запалката беше толкова гореща, че не можеше да се държи. Изгаси я и я пъхна в джоба си, където тя продължи да излъчва топлина като въгленче. За смъртта на тези хора „капитан Трипс“ бе виновен колкото и за ножа в гърлото на онзи войник. Лари бе видял кръвта, изподраните дрехи, издрасканите плочки и дупките от куршуми. Били са застреляни. Лари си припомни слуховете, че изходите от остров Манхатън са завардени от войници. Тогава не знаеше дали да им вярва; миналата седмица, когато всичко тръгна наопаки, се носеха какви ли не слухове.
Разигралата се сцена можеше лесно да се възстанови. При блокирането на тунела хората са се оказали вътре, но са били достатъчно здрави, за да вървят. Слезли са от колата си и са се запътили към Джърси по пешеходната пътека точно като него. Имало е контролен пост, картечници или нещо такова.
Имало е? Или има и сега?
Лари спря, облян в пот, опитвайки се да вземе решение. Плътната тъмнина беше идеален екран, на който мисълта му можеше да прожектира фантазиите си. Ето какво видя той: жестоките очи на войници в херметични костюми, приклекнали зад картечница с инфрачервен окуляр, чиято задача е да очистват всички пешеходци, които се опитат да минат през тунела; в отсамния край на тунела има още един войник доброволец-самоубиец, екипирай с инфрачервени очила, който пълзи към него с нож между зъбите; двама други, които безшумно зареждат мортира с една-единствена капсула отровен газ.
И все пак нямаше воля да се върне. Беше почти убеден, че тези образи са измислици, а идеята да се върне беше немислима. Войниците със сигурност са си отишли. Мъртвецът, когото видя, потвърждаваше подобно заключение. Но… Всъщност онова, което истински го притесняваше, бяха труповете пред краката му. Заемаха два-три метра от пътеката. Не можеше да ги прескочи, както прескочи войника. А ако слезе отстрани, за да ги заобиколи, рискува да си счупи крака или глезена. Ако ще продължава, трябва… ъ-ъ… трябва да ги прегази.
Отзад, в тъмнината, нещо се разшава. Лари се обърна, моментално сграбчен от страха при този единствен шумолящ звук… или стъпка.
— Кой е там? — извика той и смъкна пушката от рамото си. Отвърна му единствено ехото.
Когато то заглъхна, той чу — или само си мислеше, че е чул — притаено дишане. Стоеше в тъмното, изцъклил очи, а космите по врата му настръхнаха. Затаи дъх. Не чуваше нито звук. Тъкмо започваше да отхвърля тази мисъл, приписвайки я отново на въображението си, когато звукът отново се чу… плъзгаща се, тиха стъпка.
Лари за тършува нервно за запалката. Дори не му и хрумна, че пламъкът ще го превърне в мишена. Докато я издърпваше, тя се закачи в джоба му; запали се сама и Лари я изтърва. Чу как се удари в парапета, после отдолу долетя тихо „бум“ — запалката беше паднала върху покрива на някоя кола.
Приплъзващите се стъпки отново се чуха, този път по-близо, но беше невъзможно да се определи колко близо. Някой идваше насам, за да го убие; съзнанието му, напълно парализирано от ужас, рисуваше пред очите му гледката на приближаващия се в тъмното войник с ножа в гърлото…
Ето пак — тиха, шумоляща стъпка.
Лари си спомни, че има пушка. Прицели се в тъмното и започна да стреля. Изстрелите силно трещяха в затвореното пространство. Звукът накара Лари да се разпиши, но гласът му се изгуби сред тътена. При всеки изстрел цевта припламваше като светкавица; осветени от червените езичета, облицовъчните плочки и замръзналите редици от автомобили приличаха на серия черно-бели снимки. Рикоширалите куршуми подскачаха наоколо като горски духове. При всеки откат пушката удряше рамото му и то изтръпна. Изведнъж Лари откри, че така полека — лека се е извъртял и сега вече стреля по колите, вместо по посока на пешеходната алея. Все още не можеше да престане да стреля. Пръстът му действаше вместо мозъка му и продължаваше да натиска спусъка машинално, докато накрая вече щракаше на празно.
Ехото отвръщаше на изстрелите. Пред очите на Лари танцуваха триизмерните отражения на току-що отлетелите образи. Почти не усещаше миризмата на кордит и дълбоките степания, които издаваше.
Все още стискайки пушката, той се обърна; вместо войници, облечени в защитни костюми тип „Щамът Андромеда“2, на киноекрана в главата му сега се прожектираха морлоките на „Машината на времето“ на Дж. Х. Уелс, само че така както изглеждаха в комиксите — приведени слепи същества, които излизат от дупките си в земята, а там, в дълбините, безспирно бръмчат машини.
2
От англ. Andromeda Strain, научнофантастичен роман (1969 г.) от М. Крайтън — несъществуващ вид извънземни бактерии, получени при научни изследвания, които, ако се разпространят, биха убили всички живи организми на земята. — Б. пр.