— Но коя е тя? От тона ви съдя, че положително е известна личност.
— Чували ли сте някога за Люси Мокунуи?
— Люси Мокунуи? — повторих аз. Преследваше ме мисълта за нещо познато. Поклатих глава отрицателно. — Струва ми се, че името ми е познато, но не мога да си спомня.
— Да не познавате Люси Мокунуй! Славеят на Хавай. Простете. Разбира се, вие сте нов тук и не може да знаете, Люси Мокунуи беше най-обожаваната жена в Хонолулу, пък ако щете и в цял Хавай.
— Казвате „беше“.
— И точно така е. С нея е свършено. — Той присви рамене съжалително. — Десетина „хаолес“… простете, искам да кажа бели мъже, загубиха главите си по нея в едно или друго време. При това, дребосъкът не влиза в сметката. Десетината, които споменах, бяха известни и хора с положение. Ако поискаше:, тя можеше да се омъжи за сина на главния съдия. Казвате, хубава била. А да я чуете как пее. Най-добрата туземна певица на Хавайските острови. Гласът й бе чисто сребро и разтопено слънце. Обожавахме я. Първото й турне в Америка беше с Кралския хавайски оркестър. След това пътува сама още два пъти — даваше концерти.
— А, сега се сетих. Слушах я преди две години с Бостонския симфоничен оркестър. Ето коя била, спомням си я сега.
Обзе ме мрачна печал. В най-добрия случай животът беше нещо безсмислено. Някакви си две години и това прелестно създание, на върха на великолепната си кариера, очакваше да бъде заточена с група прокажени в Молокай. В паметта ми изплуваха стиховете на Хенли1.
Бедният скитник разкрива своите злочести рани; животът, струва ми се, е грешка и позор.
Присвих се при мисълта за собственото си бъдеще. Ако такава страшна съдба е сполетяла Люси Мокунуи, каква ли ще бъде моята орисия, или на когото и да било друг? Съзнавах ясно, че приживе ние сме сред самата смърт; но да бъдеш сред живата смърт, да умираш и да не си мъртъв; да бъдеш едно от тези обречени създания, които някога са били мъже — да, и жени; като Люси Мокунуи, събрала в себе си целия чар на Полинезия; при това артистка, и толкова обичана от мъжете. .. Страхувам се, че вълнението ми трябва да е проличало, защото доктор Джорджес побърза да ме увери, че те били много щастливи там, в колонията.
Всичко това беше така немислимо жестоко. Не можех да
се насиля да я погледна. Малко по-далеч, зад опънатото въже, охранявано от полицай, стояха роднините и приятелите на заминаващите. Не им бе разрешено да приближават. Нямаше последни прегръдки, прощални целувки. Подвикваха помежду си — последни заръки, последни думи на обич; последни, неколкократно повтаряни наставления. Тези зад въжето гледаха със страшна напрегнатост. За последен път те виждаха лицата на своите обични, защото това бяха живите смъртници, които корабът udjdbd.ud извозваше до гробището Молокай.
Доктор Джорджес даде команда и злочестите клетници мудно се изправиха; нарамили багажа си, те с олюляване започнаха да прекосяват лихтера и да се качват на парахода, Това беше погребална процесия. И изведнъж хората зад въжето започнаха да ридаят — смразяващи кръвта, сърцераздирателни вопли. Никога не бях виждал такава мъка и, надявай се, никога няма да видя отново. Кърсдейл и Маквей все още стояха на другия край на пристана и говореха задълбочено — политика, разбира се, тъй като и двамата бяха страшно увлечени в тази специална игра. Когато Люси Мокунуи мина покрай мен, аз я погледнах крадешком. Тя беше хубава; бе хубава и по нашите норми — един от тези редки цветове, които цъфтят веднъж на много поколения. И точно тя, от всички жени, беше обречена да отиде в Молокай. Люси пристъпваше като кралица; през лихтера тя премина на борда на парахода и отиде на откритата палуба на кърмата, където — скупчени покрай перилата — прокажените ридаеха към своите скъпи на брега.
Въжетата бяха прибрани и „Ноуо“ започна да се отдалечава от кея. Воплите се усилиха. Каква мъка и отчаяние! Тъкмо си повтарях твърдо, че никога вече няма да присъствувам на отплаването на „Ноуо“, когато Маквей и Кърсдейл се върнаха. Очите на последния искряха, а на устните му все още играеше усмивка на задоволство. Очевидно политическите разговори бяха приключили благоприятно. Въжето беше хвърлено настрана и около нас на кея се струпаха ридаещите роднини на прокажените.
— Това е нейната майка — прошепна доктор Джорджес и кимна към застаналата до мен старица, която се олюляваше напред-kdpdo и наблюдаваше втренчено как параходът се изнизва пред замъглените й от сълзи очи. Забелязах, че Люси Мокунуи също ридаеше. Но изведнъж спря и втренчи поглед в Кърсдейл. После протегна ръце напред със същия прелестен, чувствен жест, с който Олга Недърсоул1 сякаш прегръща публиката, и с разтворени обятия извика: