Доакто той гледаше, хиляда ужасно превъоръжени Зирзлароботски звездни крайцери излетяха иззад тъмната сянка на луната, чийто силует се очертаваше на фона на заслепяващия диск на звездата Ксаксис, и едновременно с това корабът изригна от всичките си отвори ужасен пламък от напълно непонятна енергия сврещу тях.
Това беше.
Форд гневно разтърси глава и разтърка очите си. Той се отпусна на разбитото тяло на някакъв тъп сребърен робот, който явно беше изгорен преди малко, но досега беше изстинал достатъчно, за да може да се седне отгоре му.
Той се прозя и извади своя екземпляр от ПЪТЕВОДИТЕЛЯ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ от чантата си. Той включи екрана и мързеливо прелисти няколко статии от трето и четвърто ниво. Той търсеше някакви добри лекарства за безсъние. Той намери „Почивка“, което беше това, каквото си мислеше че търси. Той намери „Почивка и възстановяване“ и точно щеше да влезе в него, когато внезапно му хрумна по-добра идея. Той погледна монитора. Битката се разгаряше все по-страховито с всяка изминала секунда и шумът беше безкраен. Корабът пращеше, пищеше и се накланяше когато всяка нова стрела от енергия се изстрелваше или го удряше.
Той отново погледна в ПЪТЕВОДИТЕЛЯ и потърси няколко нови неща. Той внезапно се засмя и после отново бръкна в чантата си.
Той извади оттам един малък запаметяващ модул, избърса го от праха и трохите от бисквити и го включи в интерфейса на гърба на ПЪТЕВОДИТЕЛЯ.
Когато цялата информация, за която той мислеше, че ще бъде полезна, премина в модула, той го изключи, подхвърли го леко, сложи ПЪТЕВОДИТЕЛЯ в чантата си, усмихна се самодоволно и тръгна да търси информационните банки на корабния компютър.
ГЛАВА XX
— Целта на залеза на слънцето вечер през лятото и особено в парковете — каза нетърпеливо един глас, — е да очертае по-ясно циците на момичетата, които се друсат нагоре-надолу. Убеден съм, че случаят е точно такъв.
Артър и Фенчърч се изкикотиха един на друг, когато чуха това. Тя за момент го прегърна по-здраво.
— И аз съм сигурен — каза младежът с накъдрената и щръкнала коса, който глаголствуваше от шезлонга си близо до Серпантината, — че ако някой измисли довод, друг ще намери, че той изобилствува от перфектна натуралност и логика от всичко — настоя той пред своя слаб тъмнокос придружител, който се беше отпуснал на съседния шезлонг, чувствувайки се отхвърлен, — и Дарвин е говорил настоятелно за това. Това е сигурно. Това е неоспоримо. И — прибави той, — аз го обичам.
Той бързо се обърна и погледна косо през очилата си към Фенчърч. Артър бързо я отведе и можа да почувствува треперенето и.
— Следващо предположение — каза тя, когато спря да се кикоти. — Хайде.
— Добре — каза той, — лакътя ти. Левият ти лакът. Нещо не е наред с него.
— Отново грешиш — каза тя, — изцяло грешиш. На напълно погрешна следа си.
Лятното слънце се провираше през храстите в парка, изглеждайки като че ли — нека не му цепим басма. Хайд парк е зашеметяващ. Дори и патиците са зашеметяващи. Всеки, който може да мине през Хайд парк през някоя лятна вечер — не се почувствува раздвижен от него, вероятно преминава в линейка с чаршаф на лицето си.
Това е парк, в който хората вършат по-необикновени неща от всякъде другаде. Артър и Фенчърч видяха един мъж с къси панталони, който си свиреше на гайда под едно дърво. Той спря, за да изгони едно американско семейство, което срамежливо се опита да хвърли няколко монети в кутията от гайдата му.
— Не! — извика той. — Махайте се! Просто репетирам.
Той започна енергично да надува гайдата си, но дори шумът, който се получи от това, не можа да развали настроението им.
Артър сложи ръцете си около нея и бавно ги придвижи надолу.
— Не мисля, че това е задникът ти — каза той след малко, — изобщо няма нищо нередно с това.
— Да — съгласи се тя, — няма абсолютно нищо нередно със задника ми.
Те се целунаха за толкова дълго, че даже гайдарят отиде да си свири от другата страна на дървото.
— Ще ти разкажа една приказка — каза Артър.
— Добре.
Те си намериха едно местенце на тревата, което беше относително свободно от двойки, лежащи един върху друг, седнаха и се загледаха в зашеметяващите патици и в слабата слънчева светлина и в шума на водата, която течеше под зашеметяващите патици.
— История — каза Фенчърч, притискайки ръката му в своята.
— В която ще стане дума за някои неща, които ми се случват. Абсолютно правдоподобна е.
— Знаеш, че понякога хората ти разказват истории, в които щяло да стане дума за нещо, което се е случило на най-добрия приятел на братовчеда на жена им, но в повечето случаи издържат само до средата.