— Много странно — повтори тя, — от много дни преди това най странното чувство, което се е изграждало в мен беше като че ли щях да родя. Не, всъщност не беше като това, беше нещо повече като че ли беше свързано с нещо, частица по частица. Не, дори не това — беше като че ли цялата Земя през мен щеше да …
— Дали числото — внимателно каза Артър — четиридесет и две изобщо значи нещо за теб?
— Какво? Не, за какво говориш? — удиви се Фенчърч.
— Само една мисъл — измърмори Артър.
— Артър, искам да кажа, че това беше много реално за мен, това е сериозно.
— Бях напълно сериозен — каза Артър. — Това е просто една Вселена, за която никога не съм напълно сигурен.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Разкажи ми остатъка — каза той. — Не се притеснявай, че звучи странно. Повярвай ми, говориш на някой, който е видял много неща — прибави той. — Това е странно. И нямам предвид бисквитите.
Тя кимна и като че ли му повярва. Внезапно сграбчи ръката му.
— Това беше много просто — каза тя, — толкова чудесно и необичайно просто.
— Какво беше това? — спокойно попита Артър.
— Артър, виждаш ли — каза тя, — това е нещото, което не знам. И загубата е непоносима. Ако се опитам да мисля за това, всичко започва да примигва и да подскача, и ако се опитам прекалено усърдно, стигам до чаената чаша и просто си изгубвам паметта.
— Какво?
— Добре, като твоята история — каза тя, — най-хубавата част се случи в едно кафене. Аз седях там и си пиех чай. Това беше след дните, когато това се разви, чувството за предстоящото свързване. Мисля, че си бръмчах спокойно. И нещо ставаше в сградата срещу кафенето и аз го гледах през прозореца над ръба на чашата си за чай, което винаги намирам за най-добрия начин за наблюдаване на хора, които работят. И внезапно то се появи в ума ми — съобщението отнякъде. И то беше толкова просто. То причини такова усещане за всичко. Просто станах и си помислих „Ох, ох, добре тогава, всичко е наред.“ Бях толкова сепната, че почти си изпуснах чашата, всъщност мисля, че я изпуснах. Да — прибави замислено тя, — сигурна съм, че го направих. Какво впечатление ти правя?
— Беше добре до частта за чашата.
Тя разтърси глава и я разтърси отново, като че ли се опитваше да я изчисти, което беше нещото, което се опитваше да направи.
— Е, това е — каза тя. — Добре до частта за чашата. Това беше въпросът, който ми изглеждаше доста буквален, като когато светът експлодира.
— Какво…?
— Знам, че звучи лудо и всеки казва, че това са били халюцинации, но ако това са били халюцинации, то тогава съм имала халюцинации на голям триизмерен екран с 16-пистово Долби Стерео и вероятно съм се дала под наем на хора, които са отегчени от филми за акули. Беше като че ли земята буквално се разкъса под краката ми, и… и…
Тя леко потупа тревата, като че ли да се увери и после като че ли промени намеренията си за това, което щеше да каже.
— И се събудих в болница. Надявам се, че съм била ту вътре, ту вън оттогава. Имам инстинктивна нервност — каза тя, — за внезапни сепващи откровения, които ми казват, че всичко ще бъде наред.
Артър просто престана да се притеснява за странните аномалии, съпровождащи завръщането му на родния му свят, или по-скоро ги причисли към тази част от съзнанието си, означена „Неща, за които да мисля — спешно“. „Това е светът“ — каза си той. „Това е светът, поради каквато и да е причина да е такъв, и си стои тук. И аз съм на него.“ Но сега като че ли се завърташе около него, както през онази нощ в колата, когато братът на Фенчърч му беше разказал глупави истории за агент на ЦРУ в резервоар. Дърветата се завъртяха. Езерото се завъртя, но това беше съвършено естествено и нямаше от какво да се тревожи, защото една сива гъска кацна в него. Гъските си имаха велико време за почивка и нямаха велики отговори, чиито отговори да искат да узнаят.
— Както и да е — каза Фенчърч внезапно и ярко, с ококорена усмивка, — има нещо нередно с някоя част от мен и ти ще трябва да откриеш с коя точно. Отиваме си вкъщи.
Артър поклати глава.
— Какво има? — попита тя.
Артър беше поклатил глава не в знак на несъгласие с предложението и, за което мислеше, че е наистина отлично — едно от най-великите предложения на света — а защото за момент се опитваше да се освободи от повтарящото се впечатление, което получи точно когато най-малко очакваше — че Вселената внезапно ще изскочи зад някоя врата и ще почне да дюдюка по него.
— Просто се опитвам да направя това изцяло ясно в мозъка си — каза Артър, — казваш, че си почувствувала, че Земята наистина избухнала…
— Да. Беше повече от чувство.
— Което е, както всеки казва — каза той колебливо, — халюцинации.