Но усмивката му, когато я обърнеше към вас, беше доста забележителна. Тя като че ли беше съставена от всички най-лоши неща, които животът може да ти поднесе, но която, когато той бързо ги пренареди по друг начин на лицето си, ще те накара внезапно да го възнаградиш с „О, добре, сега е наред“.
Когато той заговори, вие сте щастливи, че той използува усмивка, която те кара да се чувствуваш по този начин доста често.
— О, да — каза той, — те идват да ме видят. Те седят точно тук. Те седят точно там, където седите вие.
Той говореше за ангелите със златни бради, зелени крила и сандали а ла Д-р Шол.
— Тер ядат миди, защото казват, че там откъдето идват няма такива неща.
— Наистина ли? — попита Артър. — Наистина ли? И, хм… Кога е това? Кога идват?
Той също се взря в Тихия океан. Някакви малки дъждосвирци бягаха по границата на брега, като явно имаха следния проблем: трябваше да си търсят храна в пясъка, който биваше измокрен от поредната вълна, само че не можеха да понесат да си намокрят краката. За да се справят с този проблем, те бягаха с някакво странно движение, като че ли бяха конструирани от някой голям швейцарски умник.
Фенчърч седеше в пясъка, като мързеливо си рисуваше с пръсти фигурки в него.
— Виждам — каза Артър. — Виждам.
Лека кашлица от страна на Фенчърч привлече вниманието му и той погледна към нея. Тя беше надраскала на пясъка малка фигурка, която ги изобразяваше в облаците. За момент той си помисли, че тя се опитва да го впечатли, после разбра, че го укорява. — Кои сме ние — питаше тя, — да казваме, че той е луд?
Къщата му беше сигурно особено и тъй като това беше първото нещо, което Фенчърч и Артър бяха забелязали, ще ви помогнем да узнаете на какво приличаше тя.
Тя беше нещо такова:
Тя беше обърната наопаки.
Очевидно наопаки до такава степен, че те трябваше да паркират на килима.
Всички неща по това, което всеки нормален би нарекъл външна стена, която беше с вкус украсена със специална розова боя за вътрешно боядисване, бяха рафтове за книги, както и две от тези странни трикраки маси с полукръгли плотове, които винаги седят по такъв начин, че всеки може да предположи, че някой току-що е прокарал някоя стена точно през средата им, и картини, които явно имат предназначение да успокояват.
Най-странното беше покривът.
Той се огъваше обратно към себе си като нещо, което Мориц К. Ешер, ако са му били осигурени трудни нощи в града, което не е част от целта на автора да предположи какъв е случаят, върреки че понякога е трудно, би видял в своите картини, особено в тази с неудобните стъпала. Неучудващо, покривът може би можеше да бъде сънуван след като си видял къщата, защото малките полилеи, които трябваше да висят отвътре, висяха отвън, като сочеха нагоре.
Объркващо.
Табелката над входната врата гласеше „Елате Отвън“ и те го направиха доста нервно.
Вътре, разбира се, беше където е Отвън. Груба тухлена стена, добре изпълнено боядисване, добре поправени улуци, градинска пътека, две-три малки дръвчета и няколко стаи.
И вътрешните стен се простираха надолу, огъваха се любопитно и се отваряха в края, като от някаква оптическа илюзия, която би накарала Мориц К. Ешер да се мръщи и да се чуди как е направено това, за да затворят Тихия океан в себе си.
— Здравейте — каза Джон Уотсън, Уонко Нормалния.
Добре, си помислиха те, „здравейте“ е нещо, с което можем да се справим.
— Здрасти — казаха те и изненадващо се усмихнаха.
За известно време той изглеждаше любопитно нежелаещ да говори за делфините, като имаше странно несигурен вид, и като казваше „Забравил съм…“ в отговор на всичките им въпроси и доста гордо им демонстрираше ексцентричността на къщата си.
— Това ми доставя удоволствие — каза той, — по любопитен начин и не причинява никому никакво зло — продължи той, — което да не може да бъде коригирано от компетентен оптик.
Те го харесаха. Той имаше отворено, ангажиращо качество и изглеждаше, че може да се подиграе на себе си преди който и друг да го направи.
— Жена ти — каза Артър, докато се оглеждаше, — спомена някакви клечки за зъби. — Той го каза с ловджийски поглед, като че ли се страхуваше, че тя може внезапно да изскочи иззад вратата и да ги спомене отново.
Уонко Нормалния се засмя. Това беше лек непринуден смях и звучеше като този, който той често използуваше преди и с който беше щастлив.