Това беше някаква пресконференция.
— Страхувам се, че в настоящия момент не мога да коментирам името Дъждовен бог. Ние го няричаме пример за Спонтанен парапричинен метеорологичен феномен.
— Можете ли да ни кажете какво означава това?
— Не съм напълно сигурен. Но нека бъдем откровени. Ако открием нещо, което не можем да разберем, обичайно му даваме име, което вие не можете да разберете, а често и да произнесете. Искам да кажа, че ако ви оставим да го наричате просто Дъждовен бог, това ще предполага, че вие знаете нешо, което ние не знаем и се страхувам, че ние няма да можем да понесем това.
— Не, първо трябва да му дадем име, което да е наше, не ваше, после трябва да открием някакъв начин да докажем, че това не е такова нещо, каквото вие казвате че е, а нещо, каквото е то според нас.
— И ако се окаже, че вие сте прави, все още ще грешите, защото ние просто ще го наречем… хм, „Свръхнормално…“, — не паранормално или свръхестествено, защото си мислите, че вие знаете какво означава това, не, „Свръхнормален увеличаващ ускоряващ индуктор“. Вероятно ше искаме да сложим и едно „Квази“ някъде там, просто да се застраховаме. Дъждовен бог! Хъх, никога в живота си не съм чувал такава глупост. По общо мнение не можете да ме накарате да отида на почивка с него. Мерси, това е всичко засега, различно от това да кажа „Здрасти“ на Уонко, ако ме гледа.
ГЛАВА XXXIV
По пътя за в къщи жената, която седеше до тях в самолета, ги гледаше доста странно.
Те си говореха тихичко.
— Все още искам да знам — каза Фенчърч, — и силно усещам, че знаш нещо, което не си ми казал.
Артър въздъхна и извади един лист хартия.
— Имаш ли молив? — попита той. Тя се разрови и извади един.
— Какво правиш, сладурче? — попита тя, след като той беше прекарал двадесет минути мръщейки се, дъвчейки молива, дращейки по хартията, зачертавайки написаното, дращейки отново, гризейки молива отново и сумтейки раздразнено под мустак.
— Опитвам се да си спомня един адрес, който един човек ми каза.
— Животът ти би бил ужасно опростен — каза тя, — ако си беше купил тефтерче за адреси.
Накрая той и подаде листа.
— Виж го — каза той.
Тя погледна: сред всички драсканици и задрасквания стояха думите „Планини Куентулус Куазгар. Севорбюпстри. Планета Прелиумтарн. Слънце — Зарсс. Галактически сектор QQ7 Активно J Гама.“
— И какво има там?
— Вероятно — каза Артър, — Последното Послание на Бог към Създаденото от Него.
— Това звучи горе-долу като него — каза Фенчърч. — Как ще стигнем до там?
— Наистина ли искаш?
— Да — твърдо каза Фенчърч. — Наистина искам да знам.
Артър погледна през малкото изподраскано плексигласово прозорче към отвореното небе отвън.
— Извинете ме — внезапно каза жената, която ги беше гледала доста странно. — Надявам се, че не ме мислите за грубиянка. Толкова съм се отегчила от тези дълги полети, че искам да си поговоря с някого. Казвам се Енид Капелсен и съм от Бостън, Масачузетс. Кажете ми, често ли летите?
ГЛАВА XXXV
Те се върнаха в къщата на Артър в Уест Кънтри, напъхаха две хавлии и някои други боклуци в една чанта и седнаха да правят в това, което довършва всеки Галактически стопаджия, който го прави през по-голямата част от живота си.
Те чакаха да дойде някоя летяща чиния.
— Един приятел правеше това цели петнадесет години — каза една нощ Артър, докато седяха изоставени и гледаха небето.
— Кой беше той?
— Казваше се Форд Префект.
Той се улови да прави нещо, което никога не беше очаквал да прави отново.
Той се зачуди къде ли е Форд Префект.
По някакво необичайно съвпадени на следващия ден се появиха два репортажа в пресата — единият засягаше най-учудваващите инциденти с НЛО, а другият беше за серия от прилични бунтове в кръчмите.
Форд Префект се появи на следващия ден с убито изражение и започна да се оплаква, че Артър никога не вдига телефона.
Всъщност той изглеждаше напълно болен не просто като че ли е бил прекаран през жив плет, но като че ли в същото време плетът е бил прекарван през комбайн. Той залитна във всекидневната на Артър, разхвърляйки наоколо всичко, което му предлагаше опора, а това беше грешка, защото напълно изгуби равнивесие от това усилие и накрая Артър трябваше да го дръпне към дивана.
— Благодаря — каза Форд, — много ти благодаря. Имаш ли… — каза той и заспа за около три часа.
— … и най-малката представа — внезапно продължи той, когато се събуди, — колко е трудно да се включиш в Британската телефонна система от Плеядите? Виждам, че нямаш, така че ще ти кажа — каз той, — над много голямата кана черно кафе, която ще ми направиш.