— Попитах те — каза Форд с нарастващ тон на спешност, назряващ в гласа му, — имаш ли джин?
— Ще погледна. Разкажи ми за гущерите.
Форд отново сви рамене.
— Някои хора казват, че гущерите са най-доброто нещо, на което някога са попадали — каза той. — Естествено, изцяло грешат, напълно и изцяло грешат, но някой трябва да го е казал.
— Но това е ужасно — каза Артър.
— Слушай, пъпко — каза Форд, — ако получавах по един алтериански долар за всеки път, когато чувах една частица от Вселената да погледне друга частица от Вселената и да каже „Това е ужасно“, нямаше да седя тук като лимон, който си търси джин. Но не съм получавал и съм тук. Както и да е, защо изглеждаш толкова спокоен и замечтан? Влюбен ли си?
Артър каза да, беше, и го каза спокойно.
— В някоя, която знае къде е бутилката с джин? Ще се срещна ли с нея?
Това стана, защото Фенчърч влезе в този момент с купчина вестници, заради чието купуване беше отишла в селото. Тя спря в удивление пред отломките на масата и отломките от Бетелгиус на дивана.
— Къде е джинът? — попита Форд Фенчърч. И Артър: — Между другото, какво стана с Трилиън?
— Хм, това е Фенчърч — несръчно каза Артър. — За Трилиън не знам нищо, ти трябва да си я видял последен.
— О, да — каза Форд, — тя отиде някъде със Зейфод. Имат си няколко деца или нещо такова. Поне — прибави той, — си мисля, че правят това. Зейфод много се успокои, знаеш ли.
— Наистина ли? — попита Артър, като забързано се завъртя около Фенчърч, за да я освободи от покупките и.
— Да — каза Форд, — поне едната от главите му сега е по-нормална от някое ему, потопено в киселина.
— Артър, кой е този? — попита Фенчърч.
— Форд Префект — каза Артър. — Може да съм ти споменавал за него между другото.
ГЛАВА XXXVII
За всичките тези три дни и нощи гигантският сребрист робот стоеше в зашеметяващо удивление, разпилявайки останките от Найтбридж, полюлявайки се леко и опитвайки се да измисли много неща.
Правителствени делегации дойдоха да го видят, празнословни журналисти, накачени в каросерии от камиони, се питаха през въздуха какво мислят за него, изтребители-бомбардировачи се опитаха да го атакуват от въздуха — но гущери не се появиха. Той бавно оглеждаше хоризонта.
През нощта всичко беше много по-грандиозно — засипано с потоци светлина от ТВ-екипи, които безспирно се въртяха около него и безспирно не правеха нищо.
Той си помисли и си помисли и накрая стигна до заключение.
Той щеше да изстреля сервизните си роботи.
Той трябваше да се сети за това преди, но имаше много проблеми.
Малките летящи роботи излетяха с пищене от люка през един следобед като ужасяващ метален облак. Те изръмжаха над околния терен, като отчаяно нападнаха някои неща и защитиха други.
Накрая един от тях намери един магазин за домашни животни, но веднага толкова грубо защити демокрацията в магазина, че малко от околната среда оцеля.
Точката на обрата дойде, когато друг плющящ отбор от летящи пищялки откри Зоопарка в Риджънт’с парк, и то по-специално павилиона на влечугите.
Придобивайки малко опит от предишните си грешки в магазина, летящите бормашини и триони занесоха някои от най-големите и най-дебели игуани при сребристия робот, който се опита да осъществи разговор на високо равнище с тях.
Накрая роботът обяви на света, че въпреки глупавата искрена и широкообхватна размяна на гледни точки разговорите на високо равнище са се провалили, гущерите са се уморили и че той, роботът, ще си позволи кратка почивка някъде, и поради някаква причина избра Борнемаут.
Форд Префект, който гледаше телевизия, кимна, засмя се и си отвори друга бира.
Незабавно бяха направени приготовления за заминаването.
Летящите инструменти пищяха и режеха и пробиваха и пържеха разни неща със светлина през този ден и през цялата нощ и на сутринта и гигантската подвижна ажурна конструкция зашеметяващо започна да се търкаля на запад по няколко шосета едновременно, като роботът стоеше до него, подпирайки се на стърчащите колони.
Това запълзя на запад като странно карнавално шествие, изпълнено с участници и хеликоптери и пикапи с новинари прекоси доста земи, докато накрая стигна до Борнемаут, където роботите бавно се освободиха от системите за транспорт и отидоха да лежат по плажовете за десетина дена.
Това беше, естествено, най-вълнуващото нещо, което някога се беше случило в Борнемаут.
Тълпи се събираха ежедневно по границата, която беше означена и охранявана като място за почивка на роботи, като се опитваха да видят какво правят те.
Не правеха нищо. Лежаха на плажа. Лежаха малко неудобно на лицата си.