Един журналист от местен вестник късно една нощ успя да направи нещо, което никой друг на света не беше успял да направи, а то беше да се впусне в кратък интелигентен разговор с един от сервизните роботи, които охраняваха границата.
Това беше необикновено постижение.
— Мисля, че от това може да излезе нещо — повери той на осветно от цигара съчленено стоманено лице, — но трябва да се погледне под добър местем ъгъл. Тук имам един малък списък от въпроси — продължи той, ровейки неспокойно във вътрешния си джоб, — може би ще можете да го хванете този, като и да го наричате, и да му кажете да ги прегледа набързо.
Малката летяща кръстата отвертка каза, че ще види какво може да направи и изчезна с писък.
Отговорът не се върна.
Любопитно, обаче въпросите на листчето бяха повече или по-малко съвършено същите като тези, които се въртяха в масивните изподраскани от битки вериги на мозъка на робота, каквито той имаше в индустриално количество. Те бяха следните:
— Как се чувствувате от това, че сте робот?
— Как се чувствувате да сте от далечния Космос?, и
— Как ви харесва Борнемаут?
Рано на следващия ден започнаха да опаковат нещата и след няколко дена стана ясно, че роботът се приготвя да си тръгне.
— Въпросът е — каза Фенчърч на Форд, — дали ще можеш да ни качиш на борда?
Форд диво си погледна часовника.
— Имам да свърша малко сериозна недовършена работа — обясни той.
ГЛАВА XXXVIII
Тълпите се събираха толкова близо, колкото можеха, до гигантския летателен апарат, а това не беше много близо. Непосредствената граница се състоеше от висока ограда и около нея патрулираха малки летящи сервизни роботи. Армията се беше разположила наоколо, напълно неспособна да пробие тази граница, но беше напълно осъдена, ако някой се опиташе да пробие нея. Тя на свой ред беше заградена от полицейки кордон, въпреки че беше изцяло неясно и предмет на много спорове дали те пазят публиката от армията или армията от публиката или да гарантират дипломатическия имунитет на гигантския кораб и да не му позволяват да си откъсне билетче за паркинг.
Оградата от вътрешната страна на границата беше демонтирана. Армията се разбърка неудобно, незнаеща как да реагира на факта, че причината за тяхното присъствие тук като че ли просто ще се издигне и ще си тръгне.
Гигантският робот беше пропълзял обратно в кораба някъде по обяд, а сега беше пет следобед, и не беше видян друг знак от него. Бяха чути много неща — още скърцане и ръмжения от бездната на кораба, музиката от милиони ужасни повреди; но усещането за напрегнато очакване сред тълпите се породи от факта, че те напрегнато очакваха да бъдат разочаровани. Това чудесно необикновено нещо беше дошло в живота им и сега просто щеше да си отиде без тях.
Двама човека бяха особено завладяни от това чувство. Артър и Фенчърч сърдито оглеждаха тълпата, но така и не можеха да открият Форд Префект някъде в нея, или поне някакъв знак, че е имал и най-малкото намерение да бъде тук.
— Колко благонадежден е той? — попита Фенчърч с отпаднал глас.
— Колко благонадежден? — попита Артър. Той се засмя. — Колко е плитък океанът? Колко е студено слънцето?
Последните части от транспортната система на робота бяха качени на борда и последните няколко секции от оградата бяха сложени на дъното на рампата в очакване да ги последват. Войниците, които пазеха рампата, се наежиха многозначително, заповеди се излаяха напред-назад, бяха проведени бързи пресконференции, но нищо, разбира се, не можеше да бъде направено.
Безнадеждно и без ясен план Артър и Фенчърч започнаха да се провират напред през тълпата, но тъй като цялата тълпа се опитваше да се провира напред през тълпата, това не ги доведе до никъде.
И след няколко минути нищо не остана извън кораба, всеки елемент от оградата беше на борда. Два летящи триона и една мистрия като че ли направиха последен оглед на обекта и после с пищене изчезнаха през люка.
Минаха няколко секунди.
Звукът от механическо безредие отвътре промени силата си, и бавно, тежко, огромната стоманена рампа започна да се вдига от „Хранителната зала в Харъдз“. Звукът, който и акомпанираше, беше звукът от хиляди напрегнати развълнувани хора, които бяха напълно пренебрегнати.
— Задръжте го!!!!
Един мегафон изрева от едно такси, което спря с пищене на ръба на вълнуващата се тълпа.
— Това беше — изрева мегафонът, — голямо научно откритие. Да. Постижение — поправи се той. Вратата се отвори и един малък човек, произхождащ някъде от околностите на Бетелгиус, изскочи от колата, облечен в бял костюм.