С въздишка и главоболие Артър седна зад него и изгледа хубавата част. Той изслуша Фордовите бухания, викове и „йеееей!!“ толкова търпеливо, колкото можа.
— Форд — каза той накрая, когато всичко свърши и Форд търсеше „Казабланка“ измежду няколко касети, — как дойде, като…
— Това е големият филм — каза Форд. — Това е филмът, заради който се върнах. Понятно ли ти е, че не съм го гледал до края? Винаги го пропусках. Гледах го до половината в нощта преди да дойдат Вогоните. Когато те унищожиха всичко си помислих, че никога повече няма да мога да го гледам. Хей, какво стана с всичко това?
— Просто живот — каза Артър — и издърпа една бира от един пакет.
— О, пак това — каза Форд. — Мислех си, че може да бъде нещо такова. Предпочитам такива неща — каза той, докато на екрана примигваше барът на Рик. — Как дойде като какво?
— К’во?
— Ти започна да питаш „как дойде, като…“.
— Как дойде, като толкова мразиш Земята, че… о, няма значение, нека просто гледаме филма.
— Точно така — каза Форд.
ГЛАВА XL
Остана още съвсем малко за разказване.
Отвъд това, което беше известно като Безграничните Светлополета от Фланукс, докато не бяха открити Сивите Обвързани Пълета, които се простират зад тях, се простират Сивите Обвързани Пълета. Зад Сивите Обвързани Пълета лежи една звезда, наречена Зарсс, около която орбитира планетата Прелиумтарн, в която са земите Севорбюпстри, и нещото, в което накрая пристигнаха Артър и Фенчърч, малко поизморени от пътешествието, бяха точно тези земи.
И в земите на Севорбюпстри те стигнаха до Великата Червена равнина на Рарс, която стигаше до северните склонове на планините Куентулус Куазгар, на отвъдната страна на които, опирайки се на думите на Прак, щяха да намерят изписано с тридесетфутови огнени букви Последното Послание На Бог Към Творението Му.
Според думите на Прак мястото беше охранявано от Ладжесстичната Вантраковина от Лоб и по някакъв начин се оказа, че е така. Това беше нисък човечец със странна чапка, който им продаде билети.
— Дръжте се вляво, моля — каза той, — дръжте се вляво и се забърза след тях на един малък скутер.
Те разбраха, че не са първите по този път, защото пътеката, която минаваше през лявата част на Великата Равнина, беше доста изтъркана и осеяна с павилиончета. От едното те си купиха кутия шоколадови бонбони, които били изпечени във фурна, намираща се в някаква пещера в скалата, като била подгрявана от огъня на буквите, които образували Последното Послание на Бог към Творението Му. От друго си купиха няколко пощенски картички. Буквите бяха закрити, „така че да не се развали Голямата Изненада!“, както пишеше на обратната им страна.
— Знаете ли какво гласи посланието? — попитаха те съсухрената малка лейди в павилиончето.
— О, да — бодро изписука тя, — о, да!
Тя им помаха.
На всеки двадесет мили и нещо имаше по една малка каменна хижа с душове и санитарни възли, но ходенето беше тежко и високото слънце печеше Великата Червена Равнина, и Великата Червена Равнина се гърчеше от топлина.
— Възможно ли е — попита Артър в един от по-големите павилиони, — да наемем един от тези малки скутери? Като този на Вентранезнамсикакъв.
— Скутерите — каза малката дама, която сервираше в айсбара, — не са за набожните.
— О, добре, тогава е лесно — каза Фенчърч, — ние не сме точно набожни. Ние просто се интересуваме.
— Тогава ще трябва да се върнете обратно — сериозно каза малката дама, и когато те се поколебаха, им продаде две шапки „Последното Послание“ и снимка на тях двамата прегърнати върху Великата Червена Равнина на Рарс.
Те изпиха две соди в сянката на павилиона и отново се заклатушкаха под слънцето.
— Останахме без крем против изгаряне — каза Фенчърч след още няколко мили. — Можем да вървим към следващия павилион или да се върнем към предишния, който е по-близо, но това значи, че ще извървим този път няколко пъти.
Те се вгледаха напред в малката черна точица, която примигваше в омарата, погледнаха и назад. Гласуваха да продължат напред.
После откриха, че не само не са първите хора, които извършват това пътешествие, но че не са и единствените, които го извършват сега.
На известно разстояние пред тях се люшкаше по земята една несръчна ниска фигура, като стъпваше болезнено бавно полунакуцвайки-полупълзейки.
Движеше се толкова бавно, че не след дълго те можаха да настигнат създанието и да видят, че е направено от изтъркан, изподраскан и усукан метал.
То им изохка, когато го настигнаха, и падна в горещия сух прах.