— Имате ли някакви документи за самоличност?
Посочих му разрешителното, лепнато на прозореца.
— Това не е документ. Отде да знам, че колата е ваша?
Извадих ключа, отворих вратата и слязох. Сега разстоянието помежду ни бе около тридесет сантиметра. Имаше хубав дъх. Най-малко на „Хейг“4.
— Пак си бил на бюфета.
Усмихна се. Взимаше ми мярка с поглед. Казах:
— Виж какво, дай да се обадя на иконома по онзи телефон и той ще познае гласа ми. Ще ме пуснеш ли, или ще се наложи да ме носиш на конче?
— Имаш късмет, че работя тук — рече той спокойно. — Ако не работех… — не довърши той и продължи да се усмихва.
— Добро момче си — рекох и го потупах по рамото. — Дартмут или Данемора?
— Исусе! Защо не казваш, че си ченге?
Ухилихме се и двамата. Махна с ръка и аз минах през полуотворената порта. Алеята се виеше и висок, окастрен тъмнозелен плет я скриваше както откъм улицата, така и откъм къщата. През една пролука в зеленината видях градинар-японец да плеви огромна поляна. Изтръгваше по някой плевел от огромната кадифена шир и се взираше в него присмехулно, както правят японците гради-нари. После плетът отново се извиси и цели тридесет метра не видях нищо. Плетът свърши в широк кръг, в който бяха паркирани половин дузина коли.
Едната бе малко купе. Имаше няколко великолепни двутонни буици последен модел, които ставаха да идеш до пощата, черна лимузина с тъмни никелирани жалузи и главини колкото велосипедни колела, дълго спортно купе със спуснат гюрук. Къса, широка циментова алея, пригодена за всякакъв сезон, водеше до черния вход на къщата.
Далеч отляво, отвъд паркинга, се простираше вкопана градина с водоскоци и в четирите ъгъла. Влизаще се през порта от ковано желязо с летящ Купидон по средата. Бюстове се мъдреха на леки постаменти, а между тях — каменен трон с полегнали грифони от двете му страни. Имаше и продълговат басейн с каменни водни лилии и една голяма каменна жаба, седнала на едно от листата. Още по-надалеч една розова колонада водеше към нещо като олтар, заграден от двете страни с плет, но не изцяло, така че слънчевите лъчи шареха с арабески стълбите на олтара. А далеч наляво имаше не много голяма поляна със слънчев часовник, разположена близо до една стена, построена така, че да изглежда като руина. Имаше и цветя. Милиони цветя.
Самата къща не беше нещо особено. По-малка бе от Бъкингамския дворец, малко сива за Калифорния и по всяка вероятност имаше по-малко прозорци от небостъргача на „Крайслер“.
Промъкнах се до черния вход, натиснах звънеца и някъде комплект звънци издаде дълбокия мелодичен звън на църковна камбана.
Мъж в раирана жилетка с позлатени копчета ми отвори вратата, поклони се, взе ми шапката и с това свършиха задълженията му за деня. Зад него в сумрака мъж в раирани панталони с ръбове като бръснач, черно палто и права яка със сива връзка на райета наведе сивата си глава около сантиметър и рече:
— Господин Марлоу? Ако обичате, оттук, моля…
Слязохме в една приемна. Бе много тихо. Дори муха не бръмчеше. Подът бе покрит с ориенталски килими, а по стените висяха картини. Завихме и зад ъгъла се разкри хол. Един френски прозорец гледаше към блестящата синя вода в далечината и аз с трепет си спомних, че бяхме близо до Тихия океан и че къщата се намираше на ръба на един от каньоните.
Икономът посегна към една врата, отвори я, разнесоха се нечии гласове, той застана отстрани и аз влязох. Хубава стая с големи канапета и кресла в бледожълта кожа, подредени около камината, пред която на лъскавия, но не хлъзгав под лежеше килимче, тънко като коприна и старо като лелята на Езоп. Букет цветя сияете в ъгъла, друг на ниската масичка, стените бяха покрити с матови тапети, бе уютно, просторно, приятно, малко от най-модерното и малко от най-старото, а трима души, внезапно замлъкнали, ме гледаха как прекосявам пода.
Едната бе Ан Райърдън, същата, както я помнех от последния път, с тази разлика, че държеше в ръката си чаша с кехлибарена напитка. Другият бе висок, мършав мъж с тъжно лице, каменна брадичка, дълбоки очи и бледо лице с нездрава жълтевина. Най-много да бе на шестдесет години. Бе в тъмен делови костюм с червен карамфил в петлицата и изглеждаше унил.
Трета в компанията бе блондинката. Облечена бе за излизане в бледо зеленикавосиньо. Не обърнах много внимание на дрехите й. Така ги бе скицирал моделиерът, а тя не би отишла при кой да е. Целта бе неимоверно да я подмлади, а лазурните й очи да изглеждат съвсем сини. Косата й имаше златистия нюанс на старите картини и бе тупирана малко, но с мярка. Трапчинките и извивките й бяха тъй прелестни, че повече не можеше да се желае. Роклята й бе доста семпла, с изключение на диамантения клипс на шията. Ръцете й не, бяха малки, но добре оформени, а ноктите й лакирани в очаквания шокиращ цвят — почти тъмнопурпурен. Удостои ме с една от усмивките си. Май че не й бе трудно да се усмихва, но очите й имаха неподвижен поглед, сякаш те преценяваха бавно и внимателно. А устата й бе чувствена.