Поехме на запад, спуснахме се на булевард „Залез“ и бързо и безшумно се понесохме по него. Индианецът седеше неподвижен до шофьора. От време на време до мен се донасяше по някой полъх от личността му. Шофьорът изглеждаше полузаспал, но задминаваше ловки момчета в спортни лимузини, сякаш ги влачеха на буксир. Навсякъде го посрещаха със зелена светлина. За някои шофьори е така. Нито веднъж не бе червено.
Свихме по осветените два-три километра на околовръстното шосе покрай антикварните магазини с известни фирми на витрините, пълни с брюкселска дантела и древни оловни съдини, покрай разкошните нови нощни локали с прочути шефове и еднакво прочути комарджийници, ръководени от изискани възпитаници на „Пурпурната банда“, покрай сега старомодните здания от колониалната епоха на крал Джордж, покрай красивите модернистични здания, в които холивудските търговци на плът никога не преставаха да говорят за пари, покрай крайпътен ресторант, който някак си не се връзваше с останалите сгради, макар и момичетата да бяха облечени в бели копринени блузи и кивери на барабанчици и нямаха нищо друго освен лъснати ярешки хесенски ботуши от хълбоците надолу. Покрай целия този панаир, надолу по широкия заоблен завой до конската пътека при Бевърли Хилз, покрай светлините на юг, във всички цветове на спектъра, кристално чисти в една вечер без мъгла, покрай сенчестите имения по хълмовете на север, извън Бевърли Хилз и нагоре по криволичещия булевард в полите на планината, където се чувствуваше внезапният, хладен здрач и полъхът на вятъра откъм морето.
Следобедът бе топъл, но жегата бе отминала. Профучахме покрай далечен грозд осветени здания и безкрайна поредица осветени имения, доста отдалечени от шосето. Спуснахме се и заобиколихме огромно зелено поле за поло, а до него също така огромно поле за тренировки, изкачихме се отново на някакъв хълм и свихме към планината по стръмен хълмист път от чист бетон, който минаваше покрай портокалови горички, прищявка на някой богаташ, защото в тази област не вирееха портокали, а после малко по малко осветените прозорци на милионер-ските къщи изчезнаха, пътят се стесни и стигнахме „Стилууд Хайтз“.
Мирисът на пелин лъхаше откъм каньона и ми напомняше за един мъртвец под безлунно небе. Тук-там измазани къщи се гушеха в хълбока на хълма като барелефи. После къщите изчезнаха, останаха само смълчаните мрачни предхълмия с една-две подранили звезди над тях, бетонната лента на пътя и отвесната урва от едната му страна в непроходимата плетеница от нискостъблен дъб и мандзанита5, където понякога можеш да чуеш зова на пъдпъдъците, ако спреш, помълчиш и почакаш. От другата страна на пътя имаше гол глинен бряг, в крайчеца му висяха няколко непримирими диви цветя като непослушни деца, които не искат да си легнат.
После пътят изви в остър завой, големите гуми задраскаха по разпилените камъчета, а колата се понесе не толкова безшумно по една алея с див здравец от двете страни. В края й, леко осветен, самотен като фар, се извисяваше замък като орлово гнездо, ъглеста постройка с гипсова мазилка и гланцирани тухли, груба и модернистична, но не грозна; изобщо превъзходно място за един психически консултант да върти частната си практика. Нямаше да се чуват писъците.
Колата зави покрай къщата и над задната врата в дебелата стена заблещука светлина. Индианецът излезе със сумтене и отвори задната врата на колата. Шофьорът запали цигара с електрическата си запалка и към мен в нощта леко се понесе тръпчивият мирис на тютюн. Слязох.
Приближихме се до задната врата. Тя се отвори сама, бавно, почти зловещо. Зад нея дълъг коридор водеше към вътрешността на къщата. От гланцираните тухлени стени струеше светлина.
Индианецът изръмжа:
— Ха. Влизай, баровец.
— След вас, господин Поколение.
Навъси се, но влезе, а след нас вратата се затвори тъй безшумно и тайнствено, както се бе и отворила. В края на тесния коридор се натъпкахме в малък асансьор, индианецът затвори вратата и натисна копчето. Изкачихме се бързо и безшумно.
Вонята на индианеца преди бе бледа сянка на това, което ставаше в момента.
Асансьорът спря и вратата се отвори. Бе светло и аз се озовах в бойницата, където денят все още се опитваше да напомня за себе си. Навсякъде околовръст имаше прозорци. В далечината блещукаше морето. Мракът бавно бродеше по хълмовете. Там, където нямаше прозорци, стените бяха облицовани с ламперия, а килимите на пода имаха меките цветове на старите персийски тъкани. Имаше и бюро, което изглеждаше, сякаш бе направено от дърворезби, крадени от някоя древна църква. А зад бюрото седеше една жена и ми се усмихваше със суха, напрегната, повехнала усмивка, която би се разпаднала на прах, ако я докоснеш.