Епилог
Клаудиус Първи, божественият император на всички известни светове — а скоро и на Цюри, — вървеше пипнешком през гората начело на войската си. Там беше не само тъмно, но и ужасно студено.
Какъв досаден пропуск, че не бе помислил да екипира ударните си отряди с прожектори за каски. Можеше да вземе поне няколко джобни фенерчета! Та тук и в очите ти да бръкнат, няма да видиш! Вероятно подобно е било положението и при космическата битка срещу мрачните хора на Дхарк III в сектора на звездата Вега.
Но какво ли беше това?
Клаудиус намръщено се спря и наостри уши. Някъде пред него в гората вървеше опипом и нещо друго. Или?
Даде знак на воините си. Всички се спряха и затаиха дъх. Дали имаше нещо там…?
Изведнъж зад тях нощта се озари от светло сияние. Сраховита експлозия накара тъпанчетата на ушите им да потреперят.
Де Броли се стресна. Посоката, от която прозвуча експлозията, водеше до едно-единствено заключение.
— Дворецът ми! — изкрещя Клаудиус ужасен. — Моят красив, красив дворец!
Побеснял от ярост, се обърна още веднъж и стисна юмруци.
— Ще ми платят, тези проклети…
Проклятието замря в устата му. Защото в същия миг на по-малко от пет метра съгледа непосредствено пред себе си десетки коварно просветващи червени точки.
Заревото на втора, по-слаба експлозия потопи още веднъж гората в бледа светлина. И накара Де Броли да познае червенооката войска на гуулите, която с мляскане вдигна сабите си, преди с рев да се нахвърли върху фамилията Мьоцли и техния крал.
— О, по дяволите — каза Де Броли.
Тогава светлината угасна.
9.
Майкъл Периш
Змията в рая
Лакан спеше съня на праведниците. Дишаше спокойно и равномерно. Гласът, който чуваше, изглежда, идваше много отдалеч и въпреки това се долавяше ясно. Беше приятен, така че не го плашеше, докато шумолящите думи нахлуваха в съзнанието му и го завладяваха.
„Лакан — казваше гласът, — ела при мен. Очаквам те. Доведи петдесет души от племето си, петдесет човека, които имат добро сърце и са достойни за мен. Напуснете селото си, без да се бавите, и елате при мен. Чуй ме, Лакан, защото ти си избраникът…“
Ругатнята на Мат изригна от дълбините на душата му.
Нощуваха в гората и той през цялото време бе лежал върху някакъв корен. Когато се надигна от напоения от утринната роса мъх, кокалите му пращяха като дървен креват.
„Легло, а по възможност и с дебела пухена завивка… щеше да е чудесно!“ Но за такова нещо Мат можеше само да мечтае. В този варварски свят постелята от сплъстени тарашки кожи беше върхът на удоволствието.
Матю Дракс с охкане се изправи на крака. Чувстваше се като пребит, докато спътницата му Аруула явно беше в най-добро настроение.
— Добро утро! — извика му радостно.
Беше се заела с приготвянето на оскъдната закуска. Имаше повечко ароматен чай, който тя вареше от листата на някакъв храст с прибавка от боровинки и млади корени! Матю така и не успя да свикне да закусва с ларви и печени лишете…
Протегна се и пооправи междувременно силно пострадалия си летателен костюм, който носеше, откакто попадна като корабокрушенец в този негостоприемен свят. За щастие преди три седмици една жена от кервана, към който се бяха присъединили, потегна дрехата, инак скоро щеше да му се наложи да я захвърли. А през изминалите месеци тя неведнъж се оказваше твърде полезна. Освен това в чуждото и враждебно обкръжение представляваше късче скъпо за сърцето му минало, с което просто не искаше да се раздели.
Приседна до огъня и с благодарност прие закуската, която му поднесе Аруула. Боровинките бяха тръпчиви и кисели на вкус, но сокът им му даде сили. При това ароматната отвара разля в стомаха му приятна топлина.
Варварката, която бе станала негова постоянна спътница, му отправи питащ поглед.
— Накъде ще вървим днес, Маддракс? — осведоми се тя.
Междувременно Мат Дракс дори свикна с името, което му беше дала при първата им среща. Даже и сам се представяше с него, когато ги срещнеха хора.
— Продължаваме на североизток. — Извади картата, на която беше отбелязал досегашния им маршрут.