— Това е знак! — извика на хората си. — Виждате ли? Двама са! Двама чужденци, които идват при нас! Още едно доказателство, че Вудан е благоразположен към нас…!
Останалите жители на селото ликуваха и танцувайки и подскачайки, тръгнаха към Мат и Аруула. Мат почувства как младата жена до него се вцепени, а и неговата ръка стисна машинално дръжката на „Беретата“.
Но жителите на селото очевидно не крояха нищо лошо. Напротив, дойдоха при тях, поздравяваха ги прекалено възторжено и ги прегръщаха, непрекъснато им изказваха благопожелания, макар че Мат нямаше представа за какво става въпрос.
Хората бяха странно облечени, всички носеха венци от цветя и наметки от пъстър плат. Бяха като в пълно опиянение, но Мат не успя да намери никакво доказателство за употребата на дрога. Веселостта им изглеждаше истинска, щастието им — съвършено.
— В името на Оргуудоо — прошепна му Аруула, на която тази работа също й се стори съмнителна, — какво става тук?
— Не зная — отвърна Мат и хвърли тъжен поглед към горящите къщи. — Във всеки случай ще трябва да забравим въпроса за транспортното средство…
Множеството се отдръпна и стори път на брадатия великан, когото Мат видя преди това. Венецът от цветя подхождаше на челото на исполина колкото символът на мира — върху атомна бойна глава, но той, изглежда, го носеше с удоволствие и беше не по-малко радостен от останалите.
— Комдо, приятели — поздрави той. — Хубаво е, че сте тук! Очаквахме ви.
Пилотът разбираше достатъчно наречието на странстващите народи, за да има нужда от превода на Аруула. Тъй като езикът на гиганта в общи линии се базираше на немския, Мат можеше да го говори почти безупречно.
— Очаквали сте ни? — попита той слисано.
— Така е. Знаехме, че ще дойдете. Вудан ни го каза.
— Вудан ли? — Аруула повдигна вежди.
— Той ми говори на сън — отвърна великанът, сякаш това обясняваше всичко. — Аз съм Лакан. До вчера не бях нищо повече от един прост дърводелец. Днес съм — мощните му гърди се издуха от гордост — избраникът на Вудан.
— Аз съм Аруула от клана на Зорбан — рече варварката, а това е великият воин Маддракс.
— Фа юу магаре те фееса — Лакан изрече традиционния поздрав на странстващите народи. Да ви дарява бог винаги храна и мир. — Радваме се, че сте тук.
— Добре — каза Мат. — Но какво става със селото ви? Нямате ли намерение да гасите огъня?
— Не — отговори решително Лакан. — Трябва да изгори, та нищо да не остане от него. Вече не ни е нужно. — Стоящите наоколо повториха ентусиазирано последните му думи и отново се отдадоха на ликуване.
— Виждате как всички се радват — каза Лакан с лека усмивка. — Вудан ни призова при себе си. Нямаме повече нужда от мизерните си обиталища, защото ще живеем при него. В мястото на вечното щастие, изначалната татковина на Адакс, при корените на нашите предци. В Етера…
— Етера ли? — повтори като ехо Аруула.
Мат видя как очите на красивата варварка грейнаха.
— Така е, сестро. Вудан ми говори на сън. Каза ми къде ще намеря Етера и ми възложи да заведа там петдесет поклонници, които са с чисто сърце. — За нещастие — той дари Мат и Аруула с извинителен поглед — нашият вожд и неговият Говорещ с боговете не искаха да участват в пътуването до Етера. Казаха, че съм лъжлив пророк…
— Добре дошъл в компанията — изръмжа Мат на своя език. Прекалено добре си спомняше как се чувстваше като набеден пратеник на боговете.
— Какво стана с тях? — осведоми се той от Лакан.
— Както вече казах — рече гигантът с безстрастна усмивка, не пожелаха да участват в нашето пътешествие. Наложи се да ги оставим, поради което броят ни спадна на четирийсет и осем. Ала сега Вудан ни прати заместници — вас двамата!
— Нас ли? — Челюстта на Мат увисна. Хвърли един поглед към горящите къщи. Не се съмняваше, че някъде в пламъците лежат труповете на двамата мъже, които някога са били вождът и шаманът на племето. На пръв поглед Лакан изглеждаше мил човек, но Мат не изпитваше към него капка доверие…
Махна с ръка на Аруула да дойде при него, за да се посъветват набързо.
— За какво приказва онзи тип? — осведоми се той. — Каква е тази Етера? И кой, по дяволите, е този Адакс?