— Само през трупа ми, ясно ли е? — изръмжа той, след което момичето, което се готвеше да му даде венеца, уплашено се отдръпна.
Лакан гръмовито се изсмя.
— И от теб ще стане един истински вярващ, Маддракс, обещавам ти — рече той. — Почакай да стигнем в Етера, тогава ще изчезнат всичките ти съмнения…
Маршрутът им водеше на изток.
Джунглите на Предалпието останаха зад тях, отстъпиха място на широки равнини, които по времето на Мат бяха плодородни обработваеми земи. Сега там растеше само жълта степна трева, в която от време на време се появяваха шасен и вакуда.
Когато Аруула съгледа едно от подобните на говеда животни, поиска да го убие, за да осигури на всички им солидна вечеря, но Лакан я възпря с аргумента, че Вудан им е наложил строг пост. До пристигането им в Етера не бивало да приемат нищо друго освен вода, инак щял да им бъде забранен достъпът до рая.
Това предписание се видя твърде странно на Мат, но той си замълча. Досега вървя заедно с тях. И щеше да продължи. Пътят им минаваше по покритото с пукнатини и буйна трева асфалтово платно, което преди незапомнени времена е било аутобан. Ръждясали и изгорели останки от коли лежаха от двете страни на шосето, отломки от едно отдавна отминало време.
„Странно — помисли си Мат, — винаги съм си представял по друг начин пътя към рая…“
По време на целия поход поклонниците пееха весели песни, които правеха невъзможно завързването на какъвто и да било разговор и Мат не можеше да научи нещо повече за тях. Лакан и хората му бяха странно отнесени, изглеждаха твърдо убедени, че в края на пътя им ги очаква раят.
Също и упованието на Аруула, че ще намери Етера, види се, нарастваше с всеки изминат километър. Мат се чувстваше като единствен скептик в групата на истински вярващите.
По едно време напуснаха широката лента на отовайя и отново навлязоха в жълтата степ. Изглежда, Лакан знаеше съвсем точно накъде трябва да се отбият, дори и без шосе, по което можеше да се върви.
Около следобеда стигнаха до равна падина, през която течеше широка река. Надлъж и нашир нямаше никакъв мост и Мат се опасяваше, че дългото им пътуване ще приключи внезапно на брега на буйните води. Но Лакан не се смути.
— Вудан ще ни води — заяви той, напълно убеден. — Сигурно ще ни пренесе през водата…
Когато след малко откъм завоя на реката се зададе широк сал, поклонниците изпаднаха в шумно ликуване, въздадоха слава на Вудан и на неговия верен слуга Лакан.
И за Аруула появяването на сала беше знак за легитимирането на Лакан като пратеник на Вудан. За Мат това не беше нищо повече от чиста случайност.
Салджията — мършав, кокалест човек в широки одежди, който вследствие на някаква генетична мутация имаше само едно око, предложи на поклонниците да ги прехвърли безопасно през реката. Лакан спазари добра цена с него и салджията се зае да ги прекара на два курса.
Когато минаха от другата страна и лодкарят отблъсна сала от брега, за да продължи надолу по реката, Мат имаше някакво странно усещане в стомаха си. Беше принуден да си спомни историите, които понякога разказваше дядо му. Бяха описания на гръцки герои, богове и титани. И на Хадес, гръцкия подземен свят, до който се стигало, като лодкарят Харон ги прекарвал през реката Стикс.
Точно така се чувстваше в момента и Мат. Сякаш бяха изхвърлени като корабокрушенци на враждебен, чужд бряг, от който вече нямаше място за бягство.
Аруула забеляза лошото му настроение и започна да му разказва колко чудесно било в Етера.
— Там няма злоба, завист и оръжия — каза му. — Човек няма нужда да се бори, за да оцелее. Всички живеят в хармония.
— Чудесно — каза Мат. — Надявам се да има и нещо за ядене, защото стомахът ми протестира.
— Естествено — отговори Аруула без увъртания, — колкото искаш и каквото си пожелаеш. Древните истории разказват, че масата се огъвала, когато Адакс празнувал сватбата с първата си жена. Вудан се погрижил за празничното пиршество.
— А, прекрасно. — Мат се намръщи. — Може би ще го направи пак — заради мен.
— Ти все още се съмняваш — установи със съжаление жената воин, — но това скоро ще се промени. Само почакай веднъж да видим пред себе си стените на Етера…