В средата на широката улица, непосредствено пред поклонниците се издигаше прекрасна сграда, в която имаше две статуи. Всяка от бронзовите фигури беше украсена с цветя и пъстри кърпи, на стъпалата на сводестата зала бяха оставени жертвени дарове.
На поставените пред статуите плочи Мат откри имената на двете главни божества на европейските народи: Вудан и Оргуудоо.
Беше принуден да се ухили. Беше доста сигурен, че когато са строили халето, не са имали предвид тези двамата, защото преди половин хилядолетие Мат беше тук и разгледа сводестото хале и статуите…
Слисан и същевременно впечатлен, той се огледа. Нямаше съмнение: Това беше Мюнхен, точно такъв, какъвто го помнеше. Всичко беше вярно: къщите, улиците, сградите. Всичко беше като някога, та ако ли не и малко по-съвършено и безупречно. Никъде не се мяркаше мръсотия или смет, не се движеха автомобили. Вместо това навсякъде се виждаха хора в пъстри дрехи, които подскачаха наоколо необуздано весело, танцуваха и пееха по улиците и славеха Вудан.
На всички ъгли имаше в изобилие неща за ядене и пиене, но никой, изглежда, не плащаше за това. Мат видя бликащ извор, с чиято бистра вода хората се освежаваха. Водеха живот в лукс и безгрижие. Никъде не се виждаха оръжия, никъде страх по лицата. Очевидно Етера беше някакъв друг свят. Истински рай. Но как е възможно това?
Как беше възможно всред всичката разруха и упадък да се запази този оазис на цивилизацията и благоденствието?
— Не питайте, братя — каза Лакан, сякаш отгатнал мислите на Мат. — Приемете прибежището на Вудан такова, каквото е подарък за нас смъртните, които сме избрани да живеем на това свято място.
Поклонниците изръкопляскаха ентусиазирано, а Аруула хвърли към Мат тържествуващ поглед.
— Какво ще кажеш сега? — попита го.
— Аз… нямам думи — промълви той. — Това е невероятно.
— Вярвайте, братя и сестри — прозвуча внезапно някакъв непознат глас, — защото това е единственият начин да се разбере всичко тук. Вярвайте с всичката сила на душата си — Вудан ще ви възнагради.
Поклонниците се обърнаха и видяха мъж в дебело расо, който се беше приближил незабелязано до тях. Непознатият хвана качулката на тогата си и я дръпна назад. Показа се кръглото лице на млад мъж. Излъчваше доброжелателство и учтивост, а косата му беше с тонзура, която му придаваше прилика със средновековен монах.
— Добър ден — поздрави той с усмивка и нисък поклон. Името ми е Маатин.
— Аз съм Лакан от камбоо дан — представи се водачът на поклонниците. — Това са моите ученици. Последвахме зова на Вудан, който той ми предаде на сън. Вървяхме дълго, но никога не губехме вярата си и ето ни тук.
— Слава на Вудан — извика монахът. — Той призовава своите при себе си. Ние, неговите предани слуги, величаем мъдростта и решението му. От мое име и от името на моите братя, които управляваме светия град Етера, ви приветствам с добре дошли.
— Благодаря ви — отвърна Лакан и всред поклонниците отново избухнаха френетични възгласи. Сега знаеха със сигурност — бяха намерили Етера, рая, който им бе обещан в древните писания, прамястото на новото човечество.
— Този град ви принадлежи — продължи Маатин. — Вудан ви е избрал. Можете да правите каквото пожелаете. Отсега нататък сте деца в неговите градини, няма нужда да се грижите за нищо. Трябва да ви спомена само едно условие.
— Кажи го — настоя Лакан. — Никое усилие няма да е прекалено голямо за нас.
— Оръжията ви — рече монахът и посочи огромния меч, който Аруула носеше на гърба си. — Тук няма да са ви нужни. Това е място на мира и щастието. Желанието на Вудан е да оставите оръжията и да станете деца на мира.
— Така да бъде — потвърди без колебание Лакан. Бръкна под широката си тога, измъкна дълъг цял лакет нож и го подаде на монаха.
Последователите му направиха същото. Почти всеки от тях беше скрил нож или тояга в широките гънки на одеждата си. Мат и Аруула можеха само да се поздравят със задна дата, че се бяха присъединили доброволно към похода на поклонниците…
Също и варварката остави меча си без колебание, даде го на монаха, който събра всичките оръжия. Мат се слиса от факта, че Аруула без церемонии се раздели с оръжието си.