Малко пред нея коридорът се разклоняваше. Аруула трябваше само да следва жуженето в главата си, за да знае накъде са се насочили забулените. Реши да избере десния коридор, запромъква се безшумно по него.
Зеленото сияние се усили и тя имаше чувството, че чува в главата си тихо мърморене, чийто смисъл не можеше да разгадае.
Промъкна се още малко напред… и накрая успя да ги види.
Забулените фигури се бяха събрали в голямо куполообразно помещение. Не издаваха никакъв шум, изглежда, слушаха, докато някой безмълвно им говореше. Аруула се притисна в закрилата на стената, която беше покрита със същата зелена слуз като пода. Разбра, че тази студена, отвратителна субстанция излъчва странното сияние.
Жената воин задържа дъх и приведена, доколкото можеше да си го позволи, се приближи до непознатите същества. Надяваше се да успее да издебне удобен момент и да хвърли поглед под качулката на някое от тях, за да разбере с кого си има работа.
В сводестата зала беше напълно тихо — с изключение на постоянния шепот, който Аруула чуваше в главата си. Съвсем неочаквано й стана ясно какво става тук.
Забулените притежаваха дарбата като нея! Но с нейна помощ можеха не само да подслушват, а и да си шепнат един с друг…
Подтиквана от смесица от страх и любопитство, се осмели да се приближи още малко, до края на коридора, който водеше към залата, където се бяха събрали забулените.
Изведнъж кракът й се блъсна в нещо, което лежеше на пода всред зелената слуз.
Аруула погледна надолу и остана като парализирана от ужас, когато прикова поглед в празните очни кухини на човешки череп…
„Върнахме се, Учителю…“
„И какво? Открихте ли източника на смущението?“
„Намерихме го, Учителю. Беше сам мъж, пиян. Събуди се от големия сън…“
„Убихме го, както ни заповядахте.“
Настъпи кратка пауза, когато създанието, което всички наричаха „учител“, се намеси с мислите си, за да провери съобщението на слугите си.
„Мизерни глупаци! — изсъска в отговор. — Убили сте не когото трябва! Смущението все още действа. Застрашава нашия план…!“
Безпокойство обзе гърбатите създания, лъскави двойки очи проблясваха изпод качулките.
„Но, Учителю! Трябва да сте се заблудили! Ние…“
„Никога не се заблуждавам — дойде резкият отговор. — Аз съм вашият Господар и Учител! Семето, от което сте произлезли! Който се съмнява в мене, очаква го гибел!“
„Прости ни, Учителю!“
„Извини ни, Учителю!“
„Какво да направим, за да укротим гнева ви?“
„Ние сме твои верни слуги!“
„Трябва да продължим да търсим. Смущението трябва да бъде открито и отстранено. Това е желанието на Учителя.“
„Не! — гласът, който прозвуча в съзнанието на всички, беше категоричен и диктаторски. — Мизерни глупаци! Вече няма нужда да търсите смущението!“
Отново объркване.
„Защо да не го търсим, Учителю?“
„Съвсем просто — защото то ви е последвало дотук. То е тук, съвсем близо до вас. Само се огледайте…“
Изведнъж разбра. Беше предчувствие, мисловен рефлекс, с който Аруула осъзна, че е разкрита. Поиска да скочи и да побегне, но беше твърде късно. Като по някаква недоловима команда тъмните създания се обърнаха и я съгледаха.
Аруула нададе писък. Шепотът в главата й се усили, нарасна в мощен ромон, който заплашваше да пръсне черепа й.
Страховитите създания я приближаваха, носеха се застрашително към нея. Стопроцентов страх сграбчи Аруула и я накара да отстъпи назад.
В следващия миг се оказа обкръжена от тъмните същества. Вече нямаше никакъв шанс за бягство.
„Човешка жена!“
„Примитивна! Варварка!“
„Да не повярваш, че притежава дарбата.“
„Дръжте я! Хванете я! Тя е нашият враг…!“