Зирагипите идеха! Плътно един до друг се изкачваха по витата стълба!
Но тогава се чу друг, не по-малко заплашителен шум — пукане на камък!
Кулата се олюля!
Появиха се сякаш от нищото — сто-сто и петдесет вулфани, ако не и повече. С мощен рев изскочиха от гората и щурмуваха руините на халето.
Хората на Зорбан тъкмо използваха една пауза между боя, за да преместят лагера си на друг покрив. Бяха ги нападнали двайсетина геягудоо. Успяха да убият повече от половината. Сега в колчаните на Зорбановите стрелци с лък не беше останала нито една стрела. Имаше само още три копия. Покривът вибрираше. Беше само въпрос на време докато поддаде.
В тази безнадеждна ситуация нападнаха вулфаните. А те скоро забелязаха, че противниците им вече не можеха да се отбраняват.
Зорбан натовари жените и малките деца върху четирите оцелели фреккойшера и ги накара да бързат. Десет бойци с мечове, между които и Аруула, прикриваха оттеглянето към съседния покрив. Вулфаните вече се катереха по стените на халето, захващайки се за лозите и клонките на бръшляна.
Зидовете отново завибрираха — и се срутиха, сякаш бяха от прогнило дърво. Погребаха под себе си двайсетина вулфани но също така и четирима бойци с меч от ордата бяха завлечени в земята. Над руините се вдигна облак прах.
Зорбан и хората му наблюдаваха от съседния покрив как атакуващата вълна на вулфаните секна. Изведнъж геягудоо се измъкнаха от развалините. Черните им змийски тела запълзяха към вулфаните. Те бяха дотолкова слисани, че осъзнаха опасността едва след като четирима техни войници изчезнаха в земята. Оттеглиха се към гората в паническо бягство. В покрайнините на гората във въздуха изригнаха фонтани земя. Десет-дванайсет геягудоо се заизвиваха срещу вулфаните и им отрязаха пътя за бягство. Викове на смъртен ужас изпълниха широката просека между руините на халето и покрайнините на гората. Все повече геягудоо се появяваха между бягащите и ги завличаха в земята.
Зорбан и ордата му ликуваха. Мислеха си, че са се спасили. Аруула не се присъедини към ликуването. Тя непрекъснато повтаряше мислено единствената отчаяна фраза: „Маддракс, върни се от мъртвия град, не ни изоставяй!“
Черният порой от зирагипи си проправяше път нагоре през входа на кулата. Мат изстреля срещу тях един залп, който разкъса първата редица.
Старата камбанария все повече се олюляваше. Разпадащата се зидария не беше в състояние да издържи на атаката на стотиците гигантски паяци. По стените се появиха първите пукнатини.
Мат дърпаше Яндра след себе си, изстрелваше срещу зрагипите ред след ред и същевременно се оттегляше към билото на стената.
Хвърли един поглед надолу. Между върховете на иглолистните дървета видя тъмнозелената повърхност на малко езерце. Вероятно старо изкуствено езеро за в случай на пожар. Простираше се на гърба на манастирската руина. Твърде далече и твърде високо за лудешки скок.
Пращенето се усили, каменният под краката на Мат потрепери. Нямаше да мине много време, докато всичко рухне.
— Дръж се здраво за мен! — извика Мат и приклекна. Момичето обгърна врата му с ръце и хълбоците му с краката си. Кулата се наклони! Мат вече не можеше да се задържи и залитна към върха на стената. Огънят на пушката му замря. Сега зирагипите нахлуха безпрепятствено от стълбището на открито и по-скоро се плъзгаха, отколкото тичаха към двамата човеци. Вероятно в агресивния си бяс не забелязваха приближаващата се гибел.
Изведнъж листата докоснаха тила на Мат! Изпращя дърво. Той се сепна и видя, че кулата се блъсна в два намиращи се плътно един до друг платани. Падането й се забави, когато камъните се отриха в короните на дърветата.
Мат инстинктивно отблъсна два нападащи ги зирагипи, докато скачаше в една пукнатина на стената. Изпръсканата киселина за малко не улучи него и Яндра.
— Дръж се здраво! — изрева Мат. Отблъсна се, мина през клони и листак и успя да се залови за дебел клон. Когато се вкопчи в него, падна пушката му. На гърба му Яндра пронизително пищеше. Стволът под него се разцепи на трески. Поддаде окончателно под тежащата с тонове кула и също се наклони настрана. Камъни задумкаха по клоните и с глух удар се стоварваха в стария манастирски двор.
Стиснал здраво клона с двете си ръце, търсейки опора за краката си, Мат погледна надолу. Водната повърхност на езерото се приближаваше страшно бързо!