Чудовищната грамада от сила се беше втренчила в дулото като че ли там имаше нещо изключително интересно за гледане. Борбата на Аруула с гиганта продължи само няколко секунди. Всичко стана светкавично бързо. Преди това Мат не можеше да си позволи да произведе изстрел. Твърде голяма беше опасността да улучи Аруула.
Куршумът беше пробил голяма колкото нокът дупка в тялото на гиганта, плътно под лявото му рамо. Мат се надяваше, че куршумът ще влезе в сърцето. Но тази му надежда не се оправда — колкото малко мечът на Аруула успя да нарани сериозно великана, толкова успя и неговият изстрел. Мускулите и месото на този тип, изглежда, бяха твърди като скала. Куршумът навярно просто е заседнал в тях, преди да проникне в сърцето.
Този дангалак беше нещо повече от машина. Неунищожим, неудържим. И очевидно единственият смисъл на съществуванието му беше в това да убива. В обезобразената му морда Мат виждаше само необуздана омраза, безсмислен гняв и чиста кръвожадност. Всичките тези неща заедно представляваха лудост в най-чиста форма.
Животинско ръмжене и грухтене се понесоха към Мат. Тогава уродът направи крачка към него и начена втора. Страхът или просто предпазливостта, види се, му бяха напълно чужди. Мат знаеше, че този тип не би го разбрал. Думите изскочиха от устата му от само себе си: — Нито крачка повече!
Естествено предупреждението не подейства. Другият се приближаваше с вкопчена в косите на Аруула ръка и влачейки момичето със себе си.
Мат коригира целта с няколко сантиметра нагоре. После натисна спусъка. „Берета“-та излая два пъти. Два дълги колкото ръка пламъка излетяха от дулото.
На челото на великана се появиха две дупки, всяка на пръст и половина над гъстите му вежди. Той спря, сякаш изправен пред прочутата стена. Чертите му замръзнаха. Обърна очи нагоре, сякаш искаше да види какво го беше ударило в челото. Тогава от мимиката му изчезна всякакъв бяс и се замени с израз на учудване.
И така най-сетне умря. Наклони се като повалено дърво напред и се стовари по очи.
Мат усети как земята под него потрепери.
Докато Аруула се изправяше, Матю се обърна към младата двойка. Очакваше да види в лицата им облекчение, но беше разочарован.
Бяха изпълзели до края на просеката, бяха се сгушили, притиснати един към друг, и го гледаха като втрещени. Треперещите им устни изговаряха едва чуто една дума, отново и отново, непрекъснато.
Една от онези думи, които Мат Дракс знаеше от езика на варварите. Стори му се, като че ли му я нашепваха откъм нощта и тъмната гора.
— Демондемондемон…
— ДЕМОН!
Аруула се зае да заглади нещата. Така да се каже — да прогони вярванията в зли духове. Убеждаваше младата двойка и каквото и да им говореше, това явно принасяше плодове. Младият мъж и спътницата му вече имаха значително по-спокоен вид. И от погледите, които хвърляха към Мат и джипа, полека-лека изчезнаха страхът и недоверието.
Матю не знаеше какво точно Аруула им е разказала. От една страна, не владееше достатъчно езика, за да разбира подробностите и, от друга страна, вслушваше се само с половин ухо.
Вниманието му беше насочено преди всичко към мъртвия.
Преди това, в здрачевината на догарящия огън почти не успя да види детайлите. На това отгоре всичко беше станало твърде бързо, за да може по-подробно да разгледа великана. Междувременно Мат беше разпалил нов огън, по-голям, чиято светлина стигаше отвъд края на просеката и навътре в гората.
Беше довлякъл трупа непосредствено до огнището. Доста тежка работа, защото колосът трябва да тежеше сто и петдесетина килограма. Като по тялото му едва ли имаше и десет грама тлъстини…
Мат не би се учудил, ако установеше, че си има работа с някаква машина. Едва ли на този свят имаше нещо, което да го изненада…
Но подозрението му не се потвърди. Нямаше съмнение, че става дума за същество от плът и кръв. За човек. Как е стигнал до странната си, уродлива фигура, Мат можеше само да предполага. Близка до ума беше хипотезата, че лъчението е причина за мутацията. В края на краищата след сблъсъка с „Кристъфър-Флойд“ цялото творение се беше разпаднало. Но Мат не продължи мисълта си. Поне в момента конкретната причина за външния вид и свръхестествената сила на мъжа вече нямаха никакво значение.
На пипане кожата на гиганта беше твърда като гьон и беше опъната над мускулите и месото, които изглеждаха твърди като камък. Че наистина не бяха от камък, Мат го видя по местата, където в кожата зееха пресни рани. Под нея очевидно имаше съвсем нормална тъкан, оросявана с кръв, макар и тя да изтичаше неестествено бързо.