— О, съжалявам — отвърна Джеймс, който имаше слабост към нея. За разлика от „тази с луничките без маниери“, както обичаше да нарича Лесли, той намираше братовчедка ми за „прелестна и очарователно грациозна“. И днес също започна да ръси лигави комплименти:
— Моля, предайте й моите най-добри благопожелания. Кажете й, че и днес, както винаги, изглежда превъзходно. Малко бледа, но очарователна като фея.
— Ще й предам.
— Престани да говориш с измисления ти приятел — каза Шарлот. — Иначе някой ден ще се озовеш в лудницата.
Окей, няма да й предам. И без това беше достатъчно надута.
— Джеймс не е измислен, той е невидим. Между двете има огромна разлика.
— Щом така смяташ — отвърна Шарлот.
Тя и леля Гленда бяха на мнение, че си измислям Джеймс и другите призраци, само за да се правя на важна. Но когато бях малка, не можех да си мълча за изведнъж оживели гаргойли, които пред очите ми се боричкаха по фасадите на сградите и ми правеха гримаси. Все пак гаргойлите бяха забавни, но имаше и страховито изглеждащи тъмни призраци, от които се плашех. Докато осъзная, че призраците никому нищо не можеха да причинят, минаха няколко години. Единственото, което наистина можеха да направят, бе да накарат някого да се страхува.
Разбира се, не и Джеймс. Той беше безобиден.
— Според Лесли може би е добре, че Джеймс е починал млад. С това име Пимпълботъм и без това е нямало да може да си намери жена — казах аз, но след като се уверих, че той повече не можеше да ни чуе. -Кой доброволно би искал да се казва Пъпчивзадник?
Шарлот завъртя очи.
— Но пък не изглежда никак зле — продължих аз. — И е адски богат, ако може да му се вярва. Само този негов навик, непрекъснато да си държи парфюмирана кърпичка на носа, не е никак мъжествен.
— Колко жалко, че никой освен теб не може да му се любува — рече Шарлот.
И аз така смятах.
— И колко е глупаво, да разправяш извън семейството за твоите странности — допълни тя.
Това трябваше да ме засегне и за съжаление го стори.
— Не съм странна!
— Разбира се, че си!
— Точно ти ли трябва да го кажеш, носителко на гена!
— Все пак аз не дрънкам за това наоколо — каза Шарлот. — Същата си като пралеля Мади. Тя дори и на млекаря разказва за виденията си.
— Ти си гадна.
— А ти си наивна.
Така, карайки се, прекосихме коридора, минахме покрай стъклената кабинка на домакина и излязохме навън в училищния двор. Беше ветровито и небето изглеждаше сякаш всеки момент ще завали. Съжалих, че все пак не взехме нещата си от шкафчетата. Нямаше да е зле сега да имах палто.
— Извинявай, че те сравних с пралеля Мади — каза Шарлот леко притеснена. — Явно все пак съм малко развълнувана.
Изненадах се. Тя никога не се извиняваше.
— Мога да те разбера — отвърнах бързо. Исках да й покажа, че оценявах извинението й. В действителност, за разбиране естествено и дума не можеше да става. На нейно място щях да треперя от страх. Не че нямаше да съм развълнувана, но горе-долу толкова, колкото ако ми престоеше посещение при зъболекар. — Освен това харесвам пралеля Мади. — Това наистина беше вярно. Вярно е, че е малко приказлива и има навика да повтаря всичко по четири пъти, но хиляди пъти предпочитах това пред потайниченето или други такива. Освен това пралеля Мади щедро ни раздаваше лимонови бонбони.
Но, разбира се, Шарлот не се интересуваше от лимонови бонбони.
Пресякохме улицата и забързахме нататък по тротоара.
— Престани да ме гледаш така — каза Шарлот. — Все ще забележиш, когато изчезна. Тогава ще нарисуваш тъпия кръст с тебешира и ще изтичаш до вкъщи. Но нищо няма да се случи, не и днес.
— Не можеш да знаеш. Интересно ли ти е къде ще се озовеш? Искам да кажа в кое време?
— Естествено — отвърна Шарлот.
— Дано не е насред големия пожар през 1664 година.
— Големият пожар в Лондон е бил през 1666 година — каза тя. — Това наистина е лесно за запомняне. Освен това, тази част на града не е била много застроена, следователно тук нищо не е горяло.
Споменах ли вече, че другите имена на Шарлот бяха „сухарка“ и „многознайка“.
Но аз не се оставих. Може би беше подло, но исках поне за няколко секунди да изтрия от лицето й тъпата й усмивка.
— Сигурно тези ученически униформи горят като факли — казах уж между другото.
— Знам какво трябва да направя — отвърна тя, без да сваля усмивката от лицето си.
Не можех да не се възхитя на хладнокръвието й. За мен представата изведнъж да се озова в миналото беше просто страховита.