Направи справка по картата. Платформата над Авиационната академия, от която беше излетял, беше разположена на пет хиляди фута над“ морското равнище по средата между двете праисторически места, наречени Аламогордо и АВБ[1] „Холман“. Всичко, което беше останало от Аламогордо, бяха няколко назъбени стени, стърчащи от земята като неясни правоъгълни структури между ярки червени дървета. АВБ „Холман“ под лявото му крило представляваше огромни застъпващи се кратери, полузапълнени от навят от вятъра пясък.
Брикман насочи вниманието си назад към гигантските канадски тополи.
Дървета…
Също като далечните облаци те бяха нещо, което беше виждал само на картини.
Летеше на височина две хиляди и петстотин фута и продължаваше да се изкачва над район, описан от офицера картограф на Академията като „страна на високи полета“. Вдясно се виждаше извисяващият се връх на Сиера Бланка, част от планинската верига, която преграждаше пътя на изток. Пред него лежеше планинската верига Сан Андреас, която трябваше да пресече между върховете Блек Топ и Салинас Пик. Оттук курсът му лежеше по права линия над Джорнада дел Муерто до северния край на големия басейн на гигантска река, врязваща се дълбоко в земята по пътя си на юг.
Рио Гранде.
Въпреки че го знаеше, на Брикман му беше трудно да приеме, че надземният свят е толкова смъртоносен, колкото и красив. Но все пак не можеше да пренебрегне доказателството, дадено му от неговия настойник, който беше прекарал два пъти по шест години отгоре и сега беше като сянка в инвалидната количка; тялото му се рушеше от разяждаща болест, очакваща всички извършили определения им брой надземни полети.
Небето над него, земята под него, хладният свеж ветрец, изпълващ гърдите му — всичко беше наситено със смъртоносна радиация, която дори при това първо излизане вече беше започнала мълчаливата си атака срещу незащитеното му тяло. Всеки квадратен сантиметър от земята, всеки кубически сантиметър от небето криеше смъртоносна целувка.
Това беше вечно съществуваща заплаха, лежаща като невидима погребална плащаница, станала причина за раждане на подземната Федерация; тази заплаха я беше спирала в продължение на почти хиляда години да заеме подобаващото й се място под слънцето. Имаше антирадиационни костюми, но те бяха грозни облекла, ненавиждани от трекерите, които подобно на съществувалите преди Холокоста американски зелени барети и британски парашутисти, смятаха себе си за елитни ударни войски, цвета на Амтрак. Стандартната екипировка, състояща се от затворен шлем със система за филтриране на въздуха и „бронирано“ яке, се водеше приемлива форма на защита; антирадиационните връхни дрехи дори не влизаха в инвентара на ешелона. Отказът да се носят не се разглеждаше от Гранд Сентрал като нарушение на дисциплината, а като доказателство за готовността на пионера да умре за Федерацията.
Зададеният на Брикман курс бе приблизително равностранен триъгълник и беше дълъг двеста двадесет и пет мили. Участъкът от първите седемдесет и пет мили беше на северозапад до началото на водохранилището Елефант Бат; вторият беше почти на юг, паралелно на Рио Гранде, пресичаше историческите руини Хач и стигаше до върха на Сиера де Лае У вас. Обратният вървеше на изток-североизток и граничеше с най-високата точка на планините Сан Андреас, после пресичаше ослепителната пустинна шир на Уайт Сандс и се връщаше на платформата.
Брикман знаеше, че инспекторът има начини за проследяване на състоянието му по време на полета, и затова спазваше строго курса и летеше на височина осем хиляди фута със средна скорост седемдесет и пет мили в час. Огледа небето, но не можа да види друг планер.
След като прелетя над планините, започна да намалява височината за финален заход. Пред себе си видя висока хиляда фута тънка като молив, на бели и сини ленти антена на навигационна станция, закрепена на основата си като с магия. Под него белият пясък, набразден от вятъра, се простираше на всички страни като огромно замръзнало море.
Морето…
Брикман беше чувал за него, но никога не беше виждал снимка. Знаеше само, че лежи отвъд южния хоризонт. Потисна един налудничав импулс да се отклони от курса и да го потърси и продължи бавно да се спуска към югозападната платформа. Когато стигна на около две мили от мястото за приземяване, видя как от платформата за излитане се издигна мъничко синьо триъгълно петно, направи вираж и осветено от слънцето, се превърна в сребърна мълния. Високо в небето на югоизток-изток висеше друга микроточка. Някой друг, който пък се връщаше.